Сянката на планината

Той забърка нацупено из джобовете си и извади намачканата фотография. Вдигнахме я и

я сравнихме с момичето, седнало през пет маси от нас.

— Обади се на Олег и си прибери наградата — казах. — Онова момиче ей-там е същото, което той чакаше.

Той се опули срещу снимката, погледна момичето и се юрна към телефона.

— Ще тръгваме ли? — попитах.

— Не искаш ли да останеш и да видиш как се събират Карльоша и Олег? — подкачи ме

Карла.

— Омръзна ми да бъда съучастник по неволя на Съдбата — отвърнах.

— Аз обаче съм длъжен да наблюдавам възсъединението им — заяви Дидие. — И няма

да мръдна оттук, докато не го видя с очите си.

— Добре — казах, готов да стана.

Един мъж дойде на масата ни — нисък, слаб, мургав и уверен.

— Извинете — каза той. — Вие ли сте онзи, когото наричат Шантарам?

— Кой настоява да знае? — тросна се Дидие.

— Името ми е Татиф и трябва да обсъдя нещо с господин Шантарам.

— Давайте, обсъдете го. — Карла ми махна с ръка.

— Чувам, че сте готов на всичко за пари — каза Татиф.

— Това е кръвна обида, Татиф — усмихна се Карла.

— Несъмнено — съгласи се Дидие. — За колко пари?

Вдигнах ръка да прекратя наддаването.

— Татиф, имаме среща — казах. — Ела утре в три да го обсъдим.

— Благодаря — каза той. — Лека нощ на всички.

И той се изниза между масите към улицата.

— Ти дори не знаеш какво си е наумил този… този Татиф — предупреди ме Дидие.

— Хареса ми как изглежда. На теб не ти ли хареса?

— На мен ми хареса — обади се Карла. — И мисля, че пак ще го видим.

— Не, никак! — изпухтя Дидие. — Не му ли видя обувките?

— Видях ги, разбира се — отвърнах. — Военни ниски кубинки, побелели от сол около

подметката, както и краищата на якето му. Сигурно много време е прекарал по море

напоследък.

— За фасона говоря, Лин — въздъхна Дидие. — Бяха безобразни. Виждал съм

препарирани животни с повече стил!

— Чао, Дидие. — Карла се изправи. — Ще се видим на откриването.

Двамата с Карла се понесохме по оживения нощен булевард и няколко пресечки по-

нататък заварихме още по-голямо стълпотворение за откриването на кафене „Любов и вяра", където се трупаха хора по тротоара и дори се бяха изсипали на платното. Паркирахме мотора

и останахме на него за малко.

Табелата над вратата, изрисувана със символи от всички вери и с надпис на хинди, марати и английски, бе осветена с кръг от бели крушки във формата на магнолиев цвят.

Тъмночервен ореол от лампички като цветове на франджипани обрамчваше прозореца

към улицата, разкривайки клиентите вътре, които пиеха еспресо, а Винсън и Ранвей се

трудеха зад италианската кафе-машина, над която се вдигаше пара в промишлени

количества.

На извития бар с петнайсет места имаше три свободни столчета. Ранвей ги бе запазила