Каменният кръг [bg]

— Това е името на мъжа, който я отдели от семейството ѝ и от правилните убеждения. Тя може и да не пострада точно от неговата ръка, но той е отговорен, че напусна дома и сигурността си и се изложи на опасност. Да, Бог ще въздаде справедливост на Джеймс Фрейзър — каза той с мрачно задоволство.

— Да, сигурна съм — промърморих. — Бихте ли ме извинили, мисля, че видях една приятелка… — опитах се да избягам, но преминаваща процесия лакеи с подноси с месо блокира пътя ми.

— Бог няма да позволи на тази похот да продължи вечно — каза преподобният, явно смяташе, че Всемогъщият е на неговото мнение по всички въпроси. Малките му сиви очички спряха с ледено неодобрение на една група наблизо, където няколко дами пърхаха около господин Уилъби като ярки мушици около китайски фенер.

Господин Уилъби блестеше, и то не само в едно отношение. Пискливият му кикот се носеше над смеха на дамите и аз го видях да се накланя към един преминаващ слуга така, че едва не събори поднос със сорбе.

— Нека жените се научат на скромност — пропя преподобният — и да избягват труфилата в дрехите и косите. — Явно набираше скорост; без съмнение щяхме да стигнем и до Содом и Гомор. — Жена, която няма съпруг, трябва да се отдаде в служба на Господ, а не да се излага така на публични места. Виждате ли госпожа Алкът? И тя е вдовица, която трябва да се занимава с набожни дела!

Последвах посоката на смръщения му поглед и видях една пълничка весела жена на трийсетина години, със светлокестенява коса на букли, която се кикотеше на господин Уилъби. Погледнах я с интерес. Значи това беше прочутата весела вдовица на Кингстън!

Дребният китаец вече пълзеше на четири крака по пода и се преструваше, че търси изгубена обеца, а госпожа Алкът пискаше с престорен ужас при неговите набези към краката ѝ. Помислих си, че трябва да намеря бързо Фъргъс и да го накарам да откъсне господин Уилъби от новата си позната, преди нещата да стигнат твърде далеч.

Явно нетърпимо обиден от гледката, преподобният внезапно остави чашата с лимонада, която държеше, обърна се и тръгна през тълпата към терасата, като разбутваше хората с лакти.

Аз въздъхнах облекчено; да разговаряш с преподобния Кембъл беше като да си бъбриш с обществения палач — макар че единственият палач, когото познавах лично, бе много по-добра компания от него.

Внезапно видях високата фигура на Джейми — вървеше към врата в другия край на салона, където вероятно се намираха частните покои на губернатора. Сигурно отиваше да говори с лорд Джон. Движена от любопитство, аз реших да го последвам.

Танците бяха в разгара си и трудно си проправих път. Когато стигнах до вратата, Джейми отдавна беше минал през нея, но аз продължих.

Намирах се в дълъг коридор, смътно осветен от свещници по стените, и пронизан на равни интервали от дълги прозорци, през които навлизаше червената светлина от факлите по терасата и се отразяваше по металните украси на стените. А те бяха предимно военни — пищови, ножове, мечове и щитове. Дали бяха лични сувенири на лорд Джон или вървяха с къщата?