Сянката на планината

— Непременно трябва да се запознаеш с този човек и да чуеш историята му! — заяви

тя. — Дев, запознай се с Шантарам. Шантарам, запознай се с Дев.

— Намасте — казах. — Приятно ми е.

— Дев, моля те, разкажи му! — усмихна му се Карла.

— Но тази история не е много забавна. Тъжна е. Може би друг път?

И той понечи да стане, но ние внимателно го накарахме отново да седне.

— Моля те, Дев! — настоя Карла. — Разкажи му, както ми разказа на мен.

— Може да си загубя работата, ако не се върна към задълженията си — рече той

колебливо.

— Отлично — отвърна Карла. — Защото като си тръгнем оттук, идваш с нас.

Той ме погледна. Усмихнах му се.

— Каквото тя каже, това става — казах.

— Не мога — отвърна той. — Трябва да си довърша смяната.

— Първо разкажи историята, Дев, моля те! — примоли се Карла. — А после ще има и

край, и начало.

— Е, както ви казах, докато чакахме за чая… — подзе той, вперил очи в дланите си. —

Казвам се Дев и съм садху.

Главата му беше обръсната и не носеше гривни и амулети. Не носеше нищичко освен

униформата си. Най-обикновен хилав мъж, бос, с кепе на главата.

В лицето му обаче имаше сила, а в очите му, щом ги вдигна, все още горяха крайбрежни

огньове.

Садху, които се кланят на Шива, се мажат с пепел от крематориуми, разговарят с духове

и призовават демони, макар и само в тяхното си съзнание. Езикът на тялото му изразяваше

покорство, но по лицето му се четеше неукротимост.

— Някога имах дълги сплъстени плитки — заговори той замислено. — Те са антени за

тези, които пушат трева, нали знаете. С моите дълги сплъстени коси никъде не оставах без

трева. Сега като съм с обръсната глава — непознат и чаша вода няма да сподели с мен.

— Защо се обръсна, Дев? — попитах.

— Опозорих се — отвърна той. — Бях на върха на своята сила. Бог Шива ме

съпровождаше на всяка крачка. Змиите не ме хапеха. Спях с тях в гората. Леопарди идваха

при мен и ме будеха с целувки. Скорпиони живееха в косата ми, но никога не ме жилеха.

Никой мъж не можеше да погледне в очите покаянието ми и да не трепне.

Той се умълча и се обърна към мен — погледът му все още скиташе сред дивата пустош

и сред мъртвите.

— Заради алчността — каза той. — Алчността е ключът към всичко. Последвай

алчността до греха. Бях алчен за още власт. Проклех един мъж, чужденец, който ме заплаши

на улицата. Проклех го — казах му, че богатството ще го докара до разруха, и като го проклех, силите ми пресъхнаха като дъждовни капки по стъкло.

Космите по ръцете ми настръхнаха. Погледнах Карла, седнала от другата страна на

светеца чистач. Тя кимна.

— Двама ли бяха чужденците тогава? — попитах.

— Да. Единият беше много мил. Англичанин. Другият се държа грубиянски, но

съжалявам за стореното. Съжалявам за всяка вреда, която може да съм му причинил.