Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Стани, приятелю! — му каза Марино. — Ти изпълни достойно своя дълг върху земята. Научих се да уважавам твоята честност и твоето усърдие, да обичам в теб хитрия и безстрашен човек едновременно. Благодаря ти искрено за всичко, което си направил за мен, за лекотата, с която рискува собствения си живот, за да спасиш моя. Аз имам само едно желание, ще искам едно нещо, Горо, само едно…
— Нека Маринели говори, нека говори! — прекъсна го негърът. — Винаги е готов Горо да слуша благородния сеньор.
— Това нещо ти може би си го открил, Горо — отвърна Маринели, наблягайки на думите си. — То е да умреш без страх за мен. Тази е последната заповед, която ти давам!
Негърът отговори на думите на своя господар в изблик на преданост и добави, че до последната минута ще вика: „Да живее великодушният Маринели, безстрашният Марино Маринели!“.
После монасите ги приканиха към молитва. Двамата затворници се хвърлиха на колене.
Граф Санта Рока каза последно прости на своята жена и своя син. Какво бе станало с тях? Бяха ли мъртви, отровени? Живееха ли още? Тия мисли набръчкваха челото му и правеха смъртта му, мъчителна.
След няколкоминутно дълбоко мълчание офицерът даде заповед за тръгване.
Слугите на Бурони се хвърлиха върху затворниците и им поставиха белезници.
После малката група тръгна на път през галериите.
Щом Марино се появи между колоните, стори му се да чува глух ропот да се разнася сред тълпата. Барабаните биеха силно, като че ли да заглушат шума.
Героят забеляза двамата си приятели върху ешафода. Той разбра ужасните намерения на съдиите и изпита голяма горчивина, мислейки, че двамата му най-силни другари трябва да загинат за него като злодеи, те, честните и безстрашни мъже.
Той пожела да се отправи към тях, да им стисне за последен път ръцете, но войниците му попречиха и го принудиха да остане на мястото си…
Марино узна без мъка волята на своя брат под тази официална заповед. Той вдигна очи към ложата… Луиджи се кикотеше. Този кикот беше нещо диво, демонско…
Така дългоочакваната и желана минута, последният момент, часът на удоволствието бе най-сетне настъпил; той направи жест с ръка… Николо Стено и няколко сенатори се доближиха до балкона. Зад тях стоеше един слуга, държейки запалени свещи.
В далечината тълпата бушуваше като някое езеро, оковано между стръмните си брегове, и глухият ропот непрестанно се увеличаваше.
— Дожът започна да разбира смисъла на това вълнение; той забеляза най-сетне, че това вълнение на народа не бе от нетърпение, както през хубавите дни, а от омраза срещу престъпленията на държавата.
Луиджи отново направи знак с ръка.
Николо Стено, който очакваше този жест с трескаво нетърпение, духна пламъка на свещта…
Екзекуцията започна.
Палачът извади своята брадва и я наточи бързо. После помощниците му се хвърлиха върху Фалие, за да го повлекат насила върху пъна, но безстрашният благородник отблъсна гордо двамата помощници и им даде да разберат, че сам ще подложи главата си на палача.
Той пристъпи към фаталния пън с твърди и сигурни крачки, после коленичи…
Брадвата на Бурони процепи въздуха като стрела. Главата на Фалие се търкули върху естрадата, струя кръв бликна.
Помощниците взеха тялото на ръце и го хвърлиха настрана.
Оргосо зае мястото на приятеля си…
Марино изпита голяма болка от това зрелище, той се бе обърнал и криеше лицето си, сдържайки сълзите си.
Внезапно държанието на народа взе явно враждебен характер. Тълпата приличаше на разбунен мравуняк.
Войниците, държейки готови оръжията си, очакваха заповед за стрелба.
Луиджи и съветниците не произнесоха нито дума. Те гледаха с няма ярост това море от викащи глави. Като че ли цяла Венеция внезапно бе хвърлила маската си и прекъснала карнавала, за да изрази на своите господари недоволството си.
През това време благородниците от ложата изпълняваха студено своята работа. Николо Стено се бе върнал на балкона и се готвеше да чете акта за осъждането на Марино Маринели и неговия чер роб.
Но зловещото четене изгуби тоя път своя тържествен характер. Гласът на Стено се заглуши сред виковете и проклятията…
После, в момента, когато духаше свещта, когато Марино и Горо се качваха върху естрадата, силно раздвижване настъпи в тълпата. Тя нахълта в останалото свободно пространство на грамадния площад и започна да освирква управлението под самите стени на палата на дожа.
— Долу синорията! Долу дожа! — крещяха хиляди гласове, по-силни и по-заплашителни един от друг. — Марино Маринели не трябва да умре! Вече много кръв е пролята.
Луиджи побледня от гняв. Той стана от стола си и отправяйки се към съветниците, им викна: