Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Най-сетне, при повторното настояване на управителя, офицерите решиха да се върнат на поста си.
След тяхното тръгване започнаха да обмислят. Разбраха малко късно справедливостта на съветите на Мемо. Помислиха най-сетне за едно споразумение.
Внезапно вратата на залата се отвори с трясък и дожът се появи. Обзет от нов пристъп той викаше безсмислени думи. Устните му бяха обезцветени, погледът му блуждаещ и страшен.
Държеше по една пушка във всяка ръка.
След като стоя за момент неподвижен, той тръгна през палата, без да обърне внимание на сенаторите и отърча към ложата.
Постави едно от оръжията си върху стола си, а другото насочи към тълпата и гръмна. Вик на болка се разнесе в тълпата: един гондолиер бе ранен с куршум в гърдите.
Луиджи отговори на гневните викове със сатанински смях.
Той грабна второто си оръжие и стреля… Лудият бе взел втора жертва.
В този момент управителят Антонио Мемо и един сенатор, по-решителен от другите, се спуснаха върху безумния и го повлякоха вън от ложата.
Нещастният дож бе напълно неспособен да изпълнява длъжността си. Неговото присъствие начело на властта ставаше даже опасно.
Мемо и неговият другар то отведоха насила в един от апартаментите и го затвориха.
Щом Луиджи се намери вътре, започна като лъв в клетка да се хвърля върху стените, да тропа по вратите, да троши всичко каквото му попаднеше под ръцете: скъпоценни урни и вази, канделабри, столове и да хвърля парчетата през прозореца.
После започна да чупи огледалата, да дере килимите, като не остана никакъв предмет в стаята, той взе сабята си, която бяха имали неблагоразумието да му оставят, и започна да удря вратите.
Диреше отчаяно някакво средство да разсече неприятелите си. Напразно обходи всички стаи на апартамента си — никъде не намери изход. Мемо и сенаторите бяха затворили с ключ главните врати.
Внезапно се разнесе ужасен вик, вик на див звяр. Той бе взел отчаяно решение. Скочи към прозореца, през който вече бе изхвърлил всички предмети, прекрачи го и се спусна надолу, убеден, че отива да екзекутира Маринели със собствените си ръце.
Нещастникът се строполи и скоро се разнесе едно монотонно хъркане, което ставаше все по-слабо и по-слабо, бе изпаднал в делириум.
Дворът бе потънал в тъмнина. Салоните бяха пусти. Никой не бе чул тоя гробовен глас. Никой не предчувствуваше драмата, в която един луд бе играл сам всичките роли…
През това време се чуваха бесни удари по вратите на палата.
Двата изстрела, дадени от дожа, бяха предизвикали избухването на народния гняв.
Тълпата заплашваше по-буйно от всеки път да нападне палата. Те искаха един заложник, дожа или един от инквизиторите.
Тираните бяха свалени, въвлечени в калта; никой не се страхуваше вече от тях; възмущението бе премахнало уважението и страха.
От друга страна обърканите сенатори бяха неспособни да вземат ефикасно решение. Страхът ги бе парализирал: те чувстваха, че само няколко часа, няколко минути може би ги делят от възтържествуването на силата на закона.
А Мемо и неговите сътрудници продължаваха наивно да разчитат на приближаването на войските от арсенала.
— Щом те пристигнат, ще поемем властта и ще бъдем господари на положението! — каза един от тях с детинска увереност.
Но войниците вече отстъпваха под натиска на многобройния противник и техните редове бяха много оредели. Множеството смелчаци бяха успели да си пробият път до колоните и скоро войниците на правителството бяха нападнати от всички страни едновременно и принудени или да се предадат или да загинат до последния човек.
Ешафодът бе разчупен на парчета. Труповете на Фалие и Оргосо бяха пренесени в Сан Марко и поставени до олтара.
Марино и Горо, отстъпвайки на увещанията на тълпата, се бяха оттеглили във вътрешността на палата на дожовете. Палачът и неговите помощници бяха избягали неизвестно къде.
Съветниците чуваха твърде ясно възгласите на народа.
— Долу дожът! Долу Съветът на тримата! Да живее Марино Маринели! — викаха едновременно хиляди гласове в една дива какофония, предизвикана от омразата.
Най-сетне един куриер проникна в залата на съвета; нещастникът, който се задъхваше, пристигаше от арсенала.
При вида му благородниците си възвърнаха най-сетне надеждата. Сметнаха, че ще потушат въстанието чрез армията и флота.