Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Хайде, говорете! — му извикаха те с нетърпение. — Кажете ни бързо дали нашите галери вече са открили огън!
Но нещастникът се колебаеше да отговори. Той носеше лоши новини.
— Хайде, говорете! Какво има? Какво се е случило? — питаха членовете на синорията.
Човекът най-сетне се реши да отговори.
За свой голям ужас сенаторите узнаха, че галерите, блокирани в арсеналите, не можеха нито да отидат към лагуните, нито да започнат бомбардировка.
Тази новина, ужасна за другите благородници, причини истинско удоволствие на Антонио Мемо.
Управителят, честен човек, обичаше искрено отечеството. Мисълта да го види разпокъсано, унищожено от вътрешна война го ужасяваше.
— Хайде, говорете! Довършете рапорта си! — подзеха сенаторите настойчиво.
Пратеникът на адмирала им обясни с треперещ глас, че по-голяма част от войските бе преминала към разбунтувалия се народ, след като бе отказал да стреля върху своите граждани.
— Подкрепленията бяха напуснали арсенала — добави той. — Адмиралът разчиташе на успех… когато внезапно войниците напуснаха офицерите и хвърлиха част от мунициите си.
При тия думи ужасените сенатори разбраха, че са загубени.
Какво можеха да сторят срещу народа, който искаше смъртта им? Армията бе единствената им подкрепа. Ако тя им обърнеше гръб, техният престиж, основан единствено върху страха, падаше и техният живот бе в опасност.
Тия няколко благородници, които бяха родени сред лукс, които бяха прекарали живота си, заобиколени от фаворитки, бяха изчерпали цялата си енергия в разврат и удоволствия.
Великите съдии в своята егоистична тирания бяха свели ролята им до тази на покорни и незначителни автомати. Нещастниците не бяха способни да вземат никакво решение, понеже нищо не разбираха. Единствени Тадео Моро, Фоскари и Зиани се показаха достойни за височината на положението си, но те бяха мъртви.
Какво да правят? Залите на дожовия палат вече се огласяха от зловещи диви викове… Още няколко минути и палатът щеше да стане театър на последното клане. Тогава от дожа, великите съдии и синорията не ще има друг спомен освен кървава маса…
Трябваше да се вземе бързо някакво решение. Трябваше на всяка цена да се предприеме нещо. Един решителен човек се яви внезапно: този човек бе Антонио Мемо.
Без да се колебае нито секунда, той се отправи към стълбите, решен да не отстъпи пред нищо, но да спре кръвопролитието.
— Направете всичко възможно! Спасете всичко, което можете да спасите! — му казаха съветниците.
Когато той пристигна в големия салон на долния етаж, веднага си даде сметка за положението. Войниците от арсенала, притиснати в различни точки, оказваха излишна съпротива и бяха осъдени да паднат един след друг. Тълпата вече бе достигнала до входа на залите; клането беше близко и неизбежно.
Мемо се информира за съдбата на осъдените.
Един лакей, който случайно се намираше наблизо, го отведе до стражата. Забеляза тогава негъра, после Маринели, който се разхождаше нетърпелив, възбуден.
Около него се намираха много войници, въоръжено от главата до петите, които бяха готови да умрат, отколкото да изпуснат пленниците.
Но Антонио Мемо влезе бързо в залата и се отправи към Маринели.
— Вие знаете какви са събитията — каза той. — Знаете ли средство, за да се избегне революцията?
— Аз вече молих много офицери от стражата да ви кажат, че само аз мога да спра кръвопролитията — отговори сухо незаконнороденият. — Те, обаче, не пожелаха да сторят това. Сега е вече твърде късно. Народът е навлязъл в галерията; никой не може да го спре.
— Опитайте каквото може! — отвърна Антонио Мемо. — Ако вие успеете да потушите тази революция, ще ви спася живота, на вас и на вашия роб!
— Какво говорите, Антонио Мемо? Вие не разполагате вече с живота ми! Обаче аз признавам, че вие отказахте да подпишете моето осъждане на смърт и съм ви благодарен; за вас и за Венеция аз ще направя усилия да спра тази разбунтувана тълпа. Обичам твърде много моето отечество, за да го оставя да загине в една братоубийствена война.
— Ето достойна дума на един човек! — отговори Антонио Мемо. — Вие имате действително дълг, геройския и свещен дълг да спасите Венеция.
— Извинете, благородни управителю — произнесе Марино с важен тон. — Революцията не е избухнала под моето влияние, а вследствие престъпленията на инквизиторите. Терорът пожъна своите плодове. Народният гняв се таеше отдавна; той трябваше да избухне. Не, аз лично не се страхувам от никакво обвинение. Аз просто отмъстих за моя нещастен баща, когото една банда злодеи бяха убили. Но ние нямаме време да разговаряме. Върнете се на първия етаж, в заседателната зала, и ме оставете да усмиря народа!