Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Държим.
— Губим — отвърна Ерик.
Контранастъплението беше изтласкало назад обърканата кралска армия, докато Ерик не успя да изкара резервите да отблъснат щурма. Сега се намираха на пет мили южно от първоначалния сблъсък и падаше нощ. В шатрата влезе Леланд, синът на Ричард.
— Обръщаме ги. — Беше хубав младеж, деветнайсетгодишен, с буйна светлокестенява, почти руса коса и сини очи.
— Едва ли — поклати глава Ерик. — Оттеглят се до заранта. Пак ще ни ударят.
Младежът беше поривист и Ерик с удоволствие беше открил, че не изпадна в паника в разгара на битката. Официално беше младши офицер, прикрепен към рота войници от Таутън, оставена да прикрива армията на Запада, докато армията на Изтока се оттегляше. Но след като баща му бе поел командването, неофициално изпълняваше ролята на адютант на лорд Ричард и бе поел отговорността да отнася заповедите на предните части.
— Какво ще правим по-нататък? — попита Ричард.
Ерик изтри лицето си с кърпа, приближи и погледна картата.
— Окопаваме се. Джедоу! — извика през рамо.
След миг Джедоу Шати се появи.
— Ерик? — Но щом видя графа, се поправи: — Капитане? Имам честта, милорд.
Ерик му махна да влезе.
— Искам три диаманта, окопани тук, тук и тук — и посочи три точки по фронтовата линия. Без да чака повече обяснения и без да си прави труд да отдава чест, Джедоу се обърна и напусна.
— Диаманти? — попита Леланд.
На лицето на Ричард също се беше изписало любопитство. Ерик обясни:
— Стара кешийска формация. Вдигаме три укрепления, всяко с по двеста души вътре, вместо да се опитваме да правим едно голямо през пътя, което няма да успеем до съмване. Значи вдигаме три малки с форма на диамант по фронта. Вътре поставяме пиконосци, надграждаме насипа с щитове и заемат отбранителна позиция. Вражеската конница не може да ги помете лесно, а хората ще могат да се местят между върховете на диаманта.
— Така затваряме хората им между центъра и фланговете — каза Ричард.
— Да. Ако имаме късмет, ще се натикат там, а нашите стрелци ето тук. — Ерик очерта с пръст на картата линия зад диамантите — могат да превърнат в труп всеки заклещен противник. Поставяме стена от мечоносци с щитове пред тях в случай, че противникът нахлуе в голямо количество.
— А конниците ни? — попита Леланд.
— Те са по страните на външните диаманти. Ако имаме късмет, могат да предотвратят настъпа по фланговете, а ако врагът отстъпи, можем да ги хвърлим да го подгонят.
— А после? — попита Ричард.
— После… ближем рани, прегрупираме се и ще видим какво може да се направи.
През фронта се цедяха донесения от хората, оказали се зад вражеската линия, както и от такива, които бяха успели да се върнат и да запълнят празнините в знанията му за това, което е пред тях. Добавени към сведенията на Субаи, върнати от първите му двама куриери, те не вдъхваха оптимизъм на Ерик. Фактът, че никой друг от Първопроходците на Субаи не се бе върнал, също будеше песимизъм. А и при неясната представа за онова, което ги очакваше близо до Илит, предпазливият му нрав насочваше въображението му към най-мрачните възможности.
Доколкото можеше да се прецени, имаше не само огромна мрежа от укрепления по билото на всеки хълм и възвишение, но имаше и прокопани тунели, така че можеха да се придвижват подкрепления от едно място на друго, без да се излагат на вражеска атака. Ерик осъзнаваше заложения в целия този замисъл капан: ако се опитаха да подминат укрепленията, в тила му оставаха неизвестно количество противници, а да спре и да ги изкорени един по един означаваше да се откажат от всякаква надежда да смъкнат обсадата на Ябон.
Ерик поклати глава.
— Твърде съм уморен, за да мисля. Засега ми се струва, че единственият ни избор е да решим какво поражение да си изберем: или да се върнем и да се окопаем в Крондор, или да ни изколят, докато пробиваме на север.
— Не можем ли да получим подкрепление по море? — попита лорд Ричард.
— Може би, ето тук, стига да подминем Квесторско око. Има много заливчета и пясъчни ивици, където бихме могли да свалим хора, но нямаме достатъчно кораби, за да ги превозим, нямаме необходимите лодки за десант, а ако Фадавах постави хора по скалите, никой от нашите няма да стигне до пътя.
— Много безнадеждно звучи — каза Леланд.
— В момента го чувствам точно така. Малко сън и храна, и ще видим какво ще изпитвам утре сутринта, но така или иначе, няма да заключавам нищо, уповавайки се на чувства.
— За толкова млад човек, май си виждал доста война? — каза Ричард.
Ерик кимна.
— Още нямам двайсет и шест, но се чувствам състарен до костите.
— Почини си — подкани го Ричард.
Ерик кимна и излезе навън. Видя един войник в черната туника на Пурпурните орли.
— Шон, къде е лагерът ни?
— Ей натам, капитане — отвърна войникът и го подмина.
Ерик тръгна накъдето му посочиха и завари десетина души от старата му чета да разпъват шатрите си.
— Благословен да си, Джедоу — промълви той, като видя, че неговата вече е готова. Хвърли се на чакащата го постеля и след няколко мига заспа.