Призована от сенките
- Автор: Ченс Карен
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Призована от сенките». Краткое содержание книги:
— Студията, които правят пеперуди и цветя са в другия край на града, любима. — Въпреки че изглеждаше като пенсиониран ангел от Ада, той имаше лек акцент. Помислих си, че може би е австралиец. — А и аз отложих всичките си ангажименти за днес — появи ми се спешна работа.
— Не съм тук за татус — казах му аз, опитвайки се да не гледам кинжала, нарисуван на корема му, от който на всеки няколко секунди капваше капка червено от върха и се стичаше надолу по кожата към разръфаните му дънки. — Приткин каза да се срещнем тук. Нося му обяд. — Вдигнах чантите и изражението на мъжа просветна.
— Тогава ти си Касандра Палмър — каза той, като изглеждаше изненадан. Кимнах, чудейки се какво ли е очаквал. Реших да не питам как ме е описал Приткин. — Добре, защо не каза така? Аз съм Арчи МакАдам, но приятелите ми ме наричат Мак.
— Каси — казах, поемайки протегнатата ръка. По цялата й дължина бе изрисувана гора от листа и лози, които шумоляха леко, сякаш имаше вятър. От тъмните зони под зеленината, чифт тесни оранжеви очи ме наблюдаваха злобно.
Мак повдигна завесата и аз заобиколих щанда, за да се вмъкна вътре. Първото нещо, което видях отзад, беше Приткин, който лежеше с лицето надолу върху покрита с възглавници пейка, ризата му беше свалена, а главата обърната настрани. Имайки предвид в колко неприятности се забъркваше, очаквах гърбът му да е осеян със стари и нови белези, но не беше. Само тънки резки от бели ивици обезобразяваха едната му плешка, наподобявайки следи от нокти. Иначе безупречна кожа покриваше доста по-развити, отколкото очаквах, мускули, чисти — с изключение на бледовиолетовите очертания на татуировка, която украсяваше лявата му страна. Очертанията бяха наполовина оцветени с мастило, въпреки че все още не бе добавен никакъв цвят. Тя представляваше стилизиран меч, много красиво изрисуван, почти деликатен. Помислих си, че сега беше странен момент за боди арт, но това си беше неговото време. Можеше да го прекара, както иска.
Мак вдигна едно огледало, за да покаже на своя клиент рисунката и Приткин се намръщи.
— Продължавам да твърдя, че е прекалено претенциозна. Всичко, от което имам нужда, е простичък меч.
— За какво ми говориш? — попита Мак скептично. — Погледни линиите, артистичността. Всичко съм направил сам!
Приткин изсумтя и аз, някак си, му съчувствах. Изглеждаше така, сякаш е имал дълъг ден. Острието на меча се простираше по цялата дължина на лявата му страна, завършвайки в началото на хълбока. Дънките му бяха свалени достатъчно надолу, че да разголят горния край на едната буза на задника му. По-голямата част от гърба му изглеждаше като лицето и ръцете, със светло златист тен, сякаш бе прекарал много време на слънце, но не бе почернял в действителност. Но долната част на гърба му и хълбоците преливаха от праскова в сметана, въпреки че нямаше видима линия. Осъзнах, че се чудя дали има разлика в консистенцията на зоните и как щяха да се усещат под върховете на пръстите ми преди внезапно да се отърся от това.
Погледнах настрани, ужасена, че от всички хора избрах точно Приткин. Очевидно близостта на инкубусите имаше някои странни странични ефекти.
— Поеми си дъх, Джон — каза Мак сърдечно. — Това прекрасно младо същество ни е донесло обяд.
Приткин седна, мръщейки се, и остана с гръб към нас, докато вдигаше дънките си. Той или си бе купил нови или ги бе заел от Мак, защото по тях нямаше кръв. Аз му се ухилих, за да прикрия неловката ситуация.
— Джон?!
— Това е добро, честно английско име — изсъска той, ядосан поради някаква причина, която не можех да открия.
— Извинявай! — вдигнах чантата с храната помирително. — Просто не звучи като за теб.
— Коя част? — попита Били Джо. Той влетя от задната част на стаята, близо до мястото, където стоеше големът, изправен до стената, тих като статуя, каквато не беше. — Доброто, честното или английско?
Игнорирах го и сграбчих един сандвич, преди да подам останалата част от храната на Мак. Ароматът в колата ми напомни, че единствената ми храна за целия ден бе шепа фъстъци при Казанова. Сандвичът допринесе много за подобряване на настроението ми и след няколко хапки бях в състояние дори да пусна още една усмивка на Приткин, който обличаше зелена тениска.
— Забрави ли, че ще се отбия?
— Не бях сигурен, че ще го направиш — каза той кратко.
Реших, че или ще си загубя времето, привеждайки аргументи за стойността на думата, която давам, или пък можех да си доям сандвича. Избрах второто. Един поглед наоколо ми показа, че задната стая не бе по-интересна от предната и не предоставяше особено много забавления. По голите тухлени стени имаше метални неща, които приличаха на миялни машини, но вероятно не бяха. Мини фризер, кошара, отрупана с купчина стари книги, препълнено кошче с отпадъци и тату маса с оборудване. Преглътнах последната хапка и облизах кетчупа от брадичката си.