Призована от сенките
- Автор: Ченс Карен
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Призована от сенките». Краткое содержание книги:
— Не мислех, че инкубусите и вампирите имат какво толкова да правят заедно.
— Така е. Аз съм доста перверзен — каза той весело.
Аз се усмихнах въпреки себе си.
— Можем ли да тръгваме?
Чавез се опита да вземе палтото ми, но аз го задържах с извинението, че той щеше да носи двете торби с храна. Ако това нарани неговата мачо чувствителност, той не го показа. Веднъж, след като бяхме на сигурно в колата, аз махна откраднатия костюм от торбата, след като го увих около черните кутии. Оставих обаче празната кутия на Греите. Имах планове за нея.
— Казанова каза, че ще прибере тези неща на сигурно в дома му и че няма да обвинява момичето, което, хм, ми даде тези дрехи назаем. — Подадох вързопа на Чавез, когато включи двигателя.
— Ще му го предам, въпреки че той може да е зает за известно време. — Той ми хвърли един флиртаджийски поглед. — Определено оставяш следа, querida. Мисля, че Данте никога няма да бъде отново същият.
Той небрежно хвърли вързопа на задната седалка и аз потиснах потрепването, когато той отскочи от кожената седалка. Чудех се, не за първи път, дали не мога да заключа отново кутиите в шкафчето и да кажа на МАГИЯ тяхното местоположение. Но тъй като Сенатът бе на прага на война, не им вярвах, защото можеха да решат, че се нуждаят от допълнителна помощ и да освободят това, което беше вътре, каквото и да беше то. Казанова нямаше да иска повече подобни на Греите гости да се разхождат насам-натам, така че вероятно кутиите бяха в безопасност при него. Или поне докато не откриех какво да правя с тях. Чавез спря пред съмнителното студио за татуировки, където се предполагаше, че Приткин трябваше да се почисти. Той хвана ръката ми, когато тръгнах да слизам от колата.
— Не знам какво планираш, querida, но внимавай. На маговете никога не може да се има пълно доверие, разбираш това, нали? А особено на този. Когато се договаряш с него, помни: „Изглеждай като невинно цвете, но със змия под него.“ — Аз зяпнах, когато чух поговорката и той се засмя. — Какво си мислеше, че имам само добър външен вид?
Започнах да заеквам, отричайки това, въпреки че той имаше право, а и двамата го знаехме.
— Имаш визитката ми, нали? Обади се, ако имаш нужда от помощ. — Той се ухили, а зъбите му бяха изумително бели на фона на маслинената му кожа. — Или за каквото и да е друго. За теб, Каси, тарифите ми подлежат на преговори.
Аз се засмях, а той потегли със свистене на гумите. Хрумна ми чак след като потегли да се чудя откъде знае името ми. Всъщност никога не се представям. Свих рамене; Казанова трябва да му е казал.
Пета глава
Влязох в студиото, влачейки торбата си и чантите с храна. Тук беше почти толкова топло, колкото и навън — с прозоречен климатик, който заплашваше да издаде последния си дъх всеки момент. Отчайващият звук подхождаше на останалата част от декора, който се състоеше от изцапани плочки на тавана, кафяв — с цвета на тор — килим и очукан, ламиниран тезгях. Само стотиците светло оцветени рисунки на татуировки, залепени на почти всяка повърхност, придаваха някакъв живот.
Тезгяхът разделяше предната от задната част, която не можех да видя, защото бе скрита от погледа ми от кафява завеса. Наоколо нямаше никакъв служител, така че позвъних на звънеца, мръщейки се на издание на Crystal Gazing, което се виждаше върху тезгяха. Самообявилите се защитници на свободното слово в свръхестественото общество имаха своето обичайно крещящо заглавие: „Дракула, забелязан във Вегас — бичът на Европа е жив!“ Да, той най-вероятно стоеше край басейна в Цезар, ядейки Лунен пай с Елвис. Бутнах списанието под тезгяха, за да не го виждам, благодарна, че все още никой не е изровил моето име. Имах достатъчно проблеми — нямах нужда и от папараци.
Няколко секунди по-късно мършав, плешив мъж с дълги, сиви мустаци се появи иззад завесата. С изключение на частите, скрити от чифт отрязани дънки, той бе покрит с татуировки от слабия му врат до върховете на пръстите на неговите обути в джапанки крака. Но имаше нещо по-странно — мастилените рисунки мърдаха. Кобрата се увиваше около врата му, спирайки се да покаже езика си към мен, докато нарисуваният гущер обхождаше челото му, хвърляйки ми по един поглед и оттегляйки се зад лявото му ухо. Орелът върху гърдите му размахваше мързеливо разтворените си крила, наблюдавайки ме с единственото си тъмно око. Изглеждаше така, сякаш бях попаднала на правилното място. Изрисуваният мъж хвърли един поглед на изуменото ми изражение и се разсмя.