Отвъд зимата [bg]

Евелин Ортега се присъедини към група от четирима мъже, тръгнали на север да търсят работа, и една жена с двумесечно бебе, която отиваше при годеника си в Лос Анджелис. Детето щеше да пречи в пътуването, но майката толкова горещо се примоли, че накрая агентката отстъпи. Клиентите се събраха в склада на хлебарницата, където всеки от тях получи фалшиви документи за самоличност и инструкции за приключението, в което се впускаше. От сега нататък можеха да ползват само новото си име и беше по-добре да не знаят истинските имена на останалите пътници. Евелин седеше с наведена глава и не се осмели да погледне никого, но жената с бебето отиде при нея и се представи: „Вече се казвам Мария Инес Портильо. А ти?“, я попита. Евелин й показа личната си карта. Новото й име беше Пилар Саравия.

След като напуснеха Гватемала, щяха да минават за мексиканци, нямаше връщане назад и трябваше да изпълняват безпрекословно указанията на водача си. Евелин щеше да бъде уж ученичка от някакво училище на монахини за глухонеми деца в Дуранго. Другите пътници научиха националния химн на Мексико и няколко често използвани думи, които се различаваха от равнозначните им в Гватемала. Това щеше да им помогне да минат за истински мексиканци, ако попаднеха в ръцете на миграционните власти. Койотът им забрани да говорят на „ти“ както в Гватемала. С всеки чиновник или униформен служител трябваше да използват „вие“ от предпазливост и уважение, а с другите можеха да ползват неучтивата форма „ти“, но тя също беше различна от тази в Гватемала. Като глухоняма Евелин щеше да си мълчи и ако властите й зададяха въпроси, Берто щеше да им покаже удостоверение от въображаемото училище. Наредиха им да облекат най-хубавите си дрехи и да са с обувки или маратонки, никакви чехли, за да будят по-малко подозрение. Жените щяха да се чувстват по-удобно с панталони, но в никакъв случай с прокъсаните джинси, които бяха на мода. Щяха да са им нужни спортни маратонки, бельо и топла наметка — толкова се побираше в сака или раницата. „В пустинята се налага да се ходи пеш. Там няма да можете да носите тежко. Ще сменим кетцалите, които имате, с мексиканско песо. Разходите за транспорт са платени, но ще имате нужда от пари за храна.“

Отец Бенито даде на Евелин найлонов водоустойчив плик с нейното удостоверение за раждане, копия от медицинската епикриза, полицейския доклад и писмо, гарантиращо здравия й морал. Някой му каза, че с тях би могла да получи статут на бежанец в Съединените щати — възможност, която изглеждаше малко вероятна, но не си струваше да се изпуска поради липса на необходимите документи. Накара също Евелин да запамети телефонния номер на майка си в Чикаго, както и този на неговия мобилен. Прегърна я и й даде няколко банкноти — всичките, които имаше.