Отвъд зимата [bg]

Зениците на лечителката, блестящи между набръчканите клепачи, изследваха лицето на Евелин в продължение на две дълги минути. „Затвори очи и ми кажи какво виждаш“, заповяда на момичето. То затвори очи, но не излезе глас, за да опише сцената на моста, нито ужаса от татуираните мъже, които държаха Андрес, а нея удряха и влачеха. Понечи да говори, но съгласните звуци заседнаха в гърлото й; едва успя, мъчейки се като корабокрушенец, да издаде няколко задавени гласни. Консепсион се намеси, за да разкаже онова, което бе сполетяло семейството й, ала знахарката я прекъсна. Обясни им, че тя канализира лечебната сила на вселената — дар по рождение, култивиран през дългия й живот заедно с други шамани. За тази цел бе пътувала надалеч, със самолет, при семинолите във Флорида и ескимосите в Канада, както и на още места, но най-ценното й знание произтичало от свещеното растение на Амазония — портал към света на духовете. Запали свещени треви в глинена паничка, изрисувана с предколумбови символи, и издуха пушека в лицето на пациентката, после я накара да изпие някакъв противен чай, който Евелин едва успя да преглътне.

Не след дълго отварата започна да действа и момичето вече не можеше да стои седнало, катурна се на една страна, а главата й се отпусна в скута на баба й. Костите й омекнаха, тялото й се разтвори като сол в блестящо море и тя се почувства обгърната от фантастични вихри в ярки цветове — слънчогледово жълто, обсидианово черно, изумруденозелено. Отвратителният вкус на чая изпълни устата й и тя повърна на силни тласъци в пластмасов съд, който Фелиситас сложи пред нея. Най-сетне гаденето се успокои и Евелин отново легна разтреперана в полите на баба си. Виденията бързо се следваха — в някои се явяваше майка й такава, каквато я беше видяла за последен път; в други се редяха сцени от детството й — как се къпе в реката с други деца, как е на пет години и седи на раменете на големия си брат; появи се и един ягуар с две малки, сетне отново майка й и някакъв непознат мъж, може би баща й. И изведнъж се озова при моста, където висеше брат й. Закрещя ужасено. Беше сама с Грегорио. Топлата мараня, залепнала като пот за земята, шепотът на бананови храсти, огромните сини мухи, черните птици, заковани неподвижно в полет, вкаменени в небето, жестоките, кръвожадни цветя, плаващи по ръждивата вода на реката, и разпънатият й на кръст брат. Евелин продължаваше да крещи още и още, докато безуспешно се опитваше да избяга и да се скрие — не можеше да помръдне и най-малкия мускул, беше се превърнала в камък. В далечината дочу някакъв глас, който напевно редеше молитви на езика на маите, и й се стори, че я люлеят и приспиват. След цяла вечност се успокои и се осмели да вдигне поглед; тогава видя, че Грегорио вече не е увиснал като говедо в кланица, а стои прав на моста, жив и здрав, без татуировки, както преди да изгуби невинността си. До него стоеше Андрес, също невредим, и я викаше или може би се сбогуваше с неопределено махане с ръка. Тя им изпрати целувка от разстояние и братята й се усмихнаха, а сетне бавно се изгубиха на фона на едно пурпурно небе. Времето се усука и оплете, вече не знаеше дали е преди, или след, нито как се нижеха минутите и часовете. Предаде се напълно на неумолимата сила на дрогата и тогава се отърси от страха. Майката ягуар се върна с малките си и тя събра смелост да прокара ръка по гърба й, козината й беше твърда и миришеше на блато. Тази огромна жълта котка на няколко пъти идваше при нея, докато тя влизаше и излизаше от най-различни видения; наблюдаваше я с кехлибарените си очи, показваше й пътя, когато се загубеше в абстрактни лабиринти, закриляше я, когато я дебнеха злонамерени същества.