Отвъд зимата [bg]

След тези преживявания Лена изведнъж остаря. Пенсионира се и напусна банката, където бе работила дълги години, затвори се у дома и излизаше само във връзка с упоритото си издирване. Понякога отиваше на гробищата, изправяше се пред нишата на непознатия младеж, разказваше му за мъките си и го молеше, ако синът й е край него, да му каже, че се нуждае от послание или знак, за да престане да го търси. С времето тя приобщи младежа към семейството си като някакъв ненатрапчив дух. С покоя си, със сенчестите си алеи и безучастни гълъби гробището й доставяше утеха и мир. Там почиваше мъжът й, но през всички тези години нито веднъж не го бе навестила. Сега, под предлог че се молеше за момчето, отправяше молитви и за него.

Лусия Марас прекара годините на изгнание във Ванкувър, гостоприемен град с по-приятен климат от Монреал. Там се бяха установили стотици изгнаници от южната част на Латинска Америка в толкова затворени общности, че някои живееха така, сякаш никога не бяха напускали родината си, и общуваха с канадците само когато наистина бе наложително. Това не важеше обаче за Лусия. С упорството, което бе наследила от майка си, тя научи английски — говореше го с чилийски акцент, — завърши журналистика и започна работа, изготвяйки разследващи репортажи за политически списания и телевизията. Нагоди се към страната, завърза приятелства, взе за отглеждане женско куче на име Оливия, с която живяха съвместно четиринайсет години, и купи малък апартамент, защото беше по-изгодно, отколкото да живее под наем. Когато се влюбваше — няколкократно, — мечтаеше да се омъжи и да пусне корени в Канада, но щом страстите поохладнееха, изведнъж я връхлиташе отново носталгията по Чили. Мястото й беше там, на юг от юга, в онази издължена и тясна страна, която я зовеше. Щеше да се завърне, сигурна беше. Имаше изгнаници, които се бяха върнали там и водеха лишено от сътресения съществуване, и никой не ги безпокоеше. Знаеше, че дори първата й любов, мелодраматичният боец с мазната коса, се бе завърнал в Чили без много шум и работеше в някаква застрахователна агенция, без някой да помни или да знае за миналото му. Но тя може би щеше да има по-малко късмет, защото бе участвала без отдих в международната кампания срещу военния режим. Бе се заклела пред майка си, че нямаше да прави дори опит да се върне, защото за Лена Марас възможността дъщеря й също да стане жертва на репресията беше непоносима.