Непокорна кръв [bg]

Вратата се отвори с трясък. В ръцете си той не носеше лъка, нито закуската, а някакъв пакет.

— Какво да правя с това? — излая той. — Какво да правя с това?

После нежно постави пакета на масата и тогава мръсните парцали, с които беше увит, паднаха настрани и аз видях какво има вътре. Затова се изненадах, когато чух гласа си:

— Какво е това, по дяволите?

Очите му бяха пълни със сълзи, но въпреки това той ме изгледа сухо.

Аз извадих ножа си.

— Трябва да го убием.

Той грубо изтръгна ножа от ръката ми.

— Това е бебе!

— Това е умиращо бебе! Да не си полудял? Боли го, не виждаш ли?

— Нямаше да умира, ако някоя бедна кучка не го беше оставила навън цяла нощ!

— Ама вече го е направила! Няма да оцелее. — Аз отстъпих назад, сякаш неизбежната му смърт беше заразна. Конал ми хвърли поглед, който въобще не ми хареса, и взе съществото в ръце. То не заплака; зачудих се кога ли е спряло да плаче. Сигурно по някое време през нощта. Ако изобщо е имало сила да плаче.

Според мен то издиша последния си дъх още докато го гледахме. И без това беше просто една торба кокали и сигурно беше болно, защото смърдеше. Но дори след като умря, Конал не го пусна. Той докосна хлътналите му бузи, потърка тънките клепачи над хлътналите очни ябълки, затвори очи и притисна крехката му мъртва главица към гърлото си. Сякаш то можеше да усети нещо, сякаш тази закъсняла проява на нежност щеше да компенсира ужасния му кратък живот.

— Исусе, Сет. Исусе! — Той беше свикнал да използва името на техния бог, когато беше ядосан или разстроен. — Това не е древна Гърция, това е краят на шестнайсети век. — Той отвори зачервените си очи и ме погледна. — Кои са тези хора?

— Точно това не спирам да те питам — помръднах с рамене аз. — Трябва да… ъ-ъ-ъ… какво правят те в такъв случай? — Почти не обръщах внимание на ритуалите им, но бях доста сигурен, че не оставят мъртвите си на грабливите птици и дивите зверове.

— Не знам — отвърна той, но после каза: — Погребват ги.

— В земята? — Опитах се да не повдигам вежди. Разни хора, разни култури. — А ние какво ще направим? Няма да е зле да го заровиш бързо, че ще започне да гние.

— Но то трябва… ще иска…

Аз го погледнах развеселено.

— То не е способно да иска каквото и да било.

— Знам, но… — Той го положи на масата, разгъна останалите парцали, огледа набързо мъничкото голо телце и отново го зави. — Момиче е.

— И какво от това?

— Не искам да продължаваме да говорим за него като за неодушевен предмет. Виж какво, не можем просто… да я заровим в земята. Трябва да повикаме свещеника.

— Да не си полудял!

На лицето му се беше изписало онова упорито изражение, което бях започнал да намразвам.