Непокорна кръв [bg]

— Виж какво, колко силен според теб трябва да е умът ти? Ще успееш да повлияеш на един или двама. Да промениш нечие възприятие, да пипнеш тук-там някой спомен. А дали трябва да го направиш… — Той сви рамене. — Според мен — не.

— Защо не? Ние сме по-добри от тях.

Видях как в очите му проблясва раздразнение.

— Понякога направо ме отчайваш. Опитай се да се пребориш с хората чрез ума си, но само ако те могат да отвърнат на удара ти. Ако знаят какво правиш — защо не? В противен случай е също толкова почтено, колкото да се изправиш с гол меч пред невъоръжен мъж. Да не би да искаш да бъдеш като Кейт или като майка ти? — Той кимна към невъзпитаните пиячи. — Кейт иска да манипулира умовете им. Иска да ги управлява, да притежава света им.

— А защо не го направи тогава? — промърморих аз. — Така или иначе прави каквото си поиска.

— Не може. — С облекчение забелязах, че отново се ухилва. — Затова иска да се отърве от Воала. В главата си има достатъчно сила, за да контролира тълпата, дори цял един народ. Но не може да го направи, ако не я виждат.

— И тя ли е незабележима като нас? — попитах аз.

— Доста. Иска да я виждат, умира да бъде обичана от тях, но не знае как да унищожи Воала. Това не е по силите й, слава на боговете.

Гледах да общувам с боговете колкото се може по-малко.

— Защо?

— Помниш ли какво каза Ленора онази нощ, когато ти ни шпионираше? Истина е, че ние имаме нужда от Воала. Простосмъртните лесно се плашат, а оттам до омразата има само една крачка. Унищожим ли Воала, ще унищожим Ший. Накрая ще се стигне и до това. — Той поклати глава. — Ще ми се да мисля, че Кейт не го разбира. Че не го е обмислила докрай, нали разбираш? Иначе защо би причинила нещо такова на собствения си народ?

— Защото си пада по някой простосмъртен? — Сетих се за хубавото момиче на пазара и слабините ме заболяха. — Аз съм с Кейт.

Това трябваше да е шега. Поне отчасти. Но в гласа му повя хлад, когато каза:

— Ти си ми брат, Мурлин. Искам те на моя страна.

Погледнах го. Не можех да повярвам, че дори може да си го помисли.

— Винаги — казах. — Винаги ще бъда твой роб, Ку Хорах. Никога няма да те предам.

Той вдигна поглед, потърси очите ми и се усмихна притеснено.

— Знам, Мурлин — отвърна. — Знам.