Непокорна кръв [bg]

Тя се изхили над чашата си, после я пресуши на един дъх и я поклати пред мен. Аз се ухилих, но очите й проблеснаха сериозно.

— Знам ви какви сте — каза тя. — Виждала съм и други от твоя вид.

Отблъснах чашата си встрани и станах.

— Ще си тръгвам.

— Не. — Приличната й на кокоши крак ръка се вкопчи в китката ми с изненадваща сила. — Не ви мисля злото.

— Така ли? Кажи ми тогава едно нещо. — Изтръгнах се от ръката й, но седнах отново и вперих поглед в очите й, прегърнал собственически бутилката с уиски. — Защо разговаряш с мен?

— Нали ти казах. И преди съм виждала хора от твоя вид. Знам, че другите не могат да ви видят много добре. — В гласа й звучеше прикрита гордост. — Казват, че самата аз имам малко от кръвта ви. Притежавам зрението.

— Да бе, зрението. — Но вперих очи в нея. Зад сбръчканата кожа и вени, и малките туфи коса се криеха изящни скули, високи, подчертани и добре оформени. — Добре де, може би малко. И недей да вярваш на всичко, което чуваш. Две зрения! Пророчество! Там, откъдето си взела кръвта си, лейди, има само конски фъшкии.

— Виждаш ли? Нарече ме лейди. — Тя се усмихна, разкривайки огромния си златен зъб, а бузите й се покриха с бръчици. — Това напълно го доказва.

Раздразнен, завъртях очи.

— Какъв е смисълът от този разговор? Да разбера, че не желаеш тялото ми?

— Казвам ти да внимаваш. — Рязката промяна от смях в сериозност ужасно ме изнервяше.

Аз се поколебах.

— Ние и без това внимаваме.

— Да, брат ти е мъдър човек. Ти не чак толкова, но пък си още само момче. — Лъскавата й усмивка отне хапливостта от забележката й. — А и аз не съм единствената, която ви вижда добре.

По гърба ми пробягаха тръпки.

— Така ли?

— Така я. И ти знаеш много добре кого имам предвид.

Наистина знаех. Имаше един от тях, който винаги ни забелязваше, един мъж, който винаги кимаше на Конал, без да се усмихва. Нашият земевладелец, нашият нов господар. Маклауд.

Конал казваше, че трябва да сме му благодарни за мястото, където можем да живеем и да работим. Аз не бях, но за щастие не го виждахме често. Понякога той идваше в селището на кон, придружаван от хората си, събираше рентата, разрешаваше спорове или произнасяше присъди над крадците и измамниците. Той беше граф и предводител на клана, един от някогашните мормери3, които векове наред управляваха земите на другия свят и никога не се подчиняваха на опитващите се да им се месят крале. Това им даваше власт, която аз презирах; толкова ми се искаше да зашлевя плесница на самодоволната му физиономия, да му покажа, че съм му поне равен, че съм син на капитан на крепост, издънка на могъщ клан на Ший. Но това нямаше да му говори нищо, а аз щях да бъда бичуван или жигосан, или прогонен от жалкия ми дом, затова запазих презрението си за себе си.