![Грозните [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/5/3/groznite-bg-download.jpg)
Грозните [bg]
- Автор: Вестерфельд Скотт
- Серия: Грозните #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-013-4
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Грозните [bg]». Краткое содержание книги:
Толи погледна баща си и за момент в неговото изражение й се мярна нещо по-различно от мъдрост и увереност. Някак твърде лекомислено Сол се надсмиваше над „Извънредни ситуации“, пренебрегвайки всичко онова, което се случва извън пределите на града. За първи път в живота си Толи почувства, че не може напълно да се довери на красивите от втора степен и това я обърка. Тя не можеше да се отърси от мисълта, че Сол не знае нищо за света отвъд, където избяга Шай.
Може би повечето хора не искаха да знаят за този различен свят. Толи беше учила за ръждивите и ранните епохи в тяхната история, но никой не беше споменал и дума за това, че извън градовете до ден-днешен живеят хора, такива като Давид. Преди да срещне Шай, Толи също не беше мислила за това.
Но сега не можеше да загърби този факт, както правеше баща й.
На всичкото отгоре беше дала тържествено обещание на Шай. И независимо от това, че все още беше грозна, обещанието си оставаше обещание.
— Ще трябва още веднъж да обмисля всичко.
Неловко мълчание се възцари в стаята. Беше казала нещо, което никой не очакваше от нея.
После Ели се разсмя и я потупа по ръката.
— Разбира се, че трябва хубаво да го обмислиш, Толи.
Сол също се съвзе и кимна.
— Вярваме, че ще постъпиш правилно.
— Сигурно. А дотогава мога ли да се върна у дома с вас?
Родителите й изненадано се спогледаха.
— Много е странно да продължавам да живея тук. Всички знаят, че аз… Вече не трябва да ходя на училище, така че ще се прибера у дома, все едно съм в есенна ваканция.
Сол първи дойде на себе си и я потупа по рамото.
— А не мислиш ли, че ще е още по-странно да дойдеш в „Града на трошливите“? Искам да кажа, че по това време на годината там няма никакви деца.
— Тук ще си много по-добре с останалите деца, скъпа — намеси се Ели. — Ти си само няколко месеца по-голяма от тези в последния клас. Пък и не сме ти приготвили стаята.
— Не ме интересува. Не може да е по-лошо, отколкото е тук сега — каза Толи.
— Просто си поръчай някакви дрехи и сложи на екрана твои любими снимки — каза Сол.
— Не, стаята е…
— Както и да е — прекъсна я Ели. — Защо трябва да правим драма от това? Скоро всичко ще приключи. Просто хубавичко си поговори с хората от „Извънредни ситуации“, разкажи им всичко и ще отидеш там, където ти е мястото.
Толи гледаше през прозореца към кулите на „Града на новите красиви“.
— Сигурно е така.
— Скъпа — продължи Ели, потупвайки я по коляното, — ти просто нямаш друг избор.
Перис
През деня се криеше в стаята си.
Излизането беше истинско мъчение. Грозните от нейното общежитие се отнасяха с нея като с прокажена, а останалите, когато я разпознаеха, рано или късно задаваха въпроса: „Защо още не си красива?“.
Странно. Беше живяла като грозна цели четири години, но тези няколко извънредни дни я накараха да осъзнае истинското значение на думата. Толи се гледаше в огледалото по цял ден, изучавайки всяко несъвършенство, всеки дефект по лицето си. Тънките й устни бяха свити в нещастна гримаса. Косата й беше още по-бухнала и рошава, защото в отчаянието си тя постоянно прекарваше пръсти през нея. На челото й изскочиха три пъпки, сякаш отбелязвайки броя на дните, които бяха минали от шестнайсетия й рожден ден. А воднистите й малки очи я гледаха от огледалото пълни с гняв.
Единствено нощем тя можеше да избяга от тясната стая, от изпитателните погледи, от собственото си грозно лице.
Отново успя да заблуди охраната и да излезе навън, но сега това не й доставяше удоволствие като при предишните бягства. Вече нямаше при кого да отиде, нямаше на кого да извърти номер, а мисълта да прекоси реката й причиняваше единствено болка. Беше се снабдила с нов сърф и го преформатира, както Шай я беше научила, та поне можеше да лети нощем.
Но и летенето вече не беше същото. Сега беше сама, а нощем ставаше студено и независимо колко бързо летеше, не можеше да избяга от капана, в който попадна, знаеше го.
На четвъртата нощ от изгнанието си при грозните тя насочи сърфа си към зеления пояс в края на града. Започна да слаломира между тъмните стволове на дърветата с максимална скорост, толкова бързо, че скоро по лицето и ръцете й се появиха гъсти драскотини от клонките, които я шибаха немилостиво.