Грозните [bg]

Той се намръщи.

— Какво не можеш?

Толи вдигна очи към него, стискайки ръката му.

— Карат ме да предам една приятелка. С нея много се сближихме, след като ти замина.

— Да я предадеш ли? Само не ми казвай, че става въпрос пак за някой номер на грозните.

— Може и така да се каже.

— Ами издай я тогава. Голяма работа!

Толи извърна очи.

— Това е нещо важно, Перис. И е много повече от обикновен номер. Обещах на приятелката си, че ще го пазя в тайна.

Очите му се присвиха и за миг той отново заприлича на стария Перис: сериозен, замислен, даже малко нещастен.

— Толи, ти и на мен обеща нещо.

Тя преглътна и го погледна. В очите му блестяха сълзи.

— Обеща ми да не правиш никакви глупости, Толи. И че скоро ще бъдеш с мен. Че ще бъдем пак заедно, красиви.

Тя докосна белега върху дланта си. Той още стоеше там, въпреки че този на Перис беше заличен. Той протегна ръка и стисна нейната.

— Приятели завинаги, Толи.

Тя знаеше, че ако сега го погледне в очите, всичко ще свърши. Един поглед и решителността й ще се изпари като дим.

— Приятели завинаги, нали? — повтори тя.

— Завинаги.

Тя дълбоко си пое дъх и си позволи да го погледне. Той изглеждаше толкова тъжен, уязвим и наранен. Толкова съвършен. Толи си представи как върви до Перис, красива като него и как по цял ден не правят нищо друго, освен да си говорят, да се смеят и да се забавляват.

— Ще спазиш ли обещанието си, Толи?

Заля я вълна на изтощение и облекчение. Ето че вече имаше извинение да наруши дадената пред Шай дума. Беше се врекла на Перис още преди да срещне Шай. Познаваше го от години, а Шай — едва от няколко месеца.

Освен това Перис беше тук, до нея, а не в някакъв див пущинак и я гледаше с тези свои очи…

— Разбира се.

— Наистина ли? — Той се усмихна и засия също като утрото навън.

— Да. — Сега думите излизаха от устата й толкова лесно. — Ще дойда при теб колкото се може по-скоро. Обещавам.

Той въздъхна облекчено и я взе в прегръдките си, полюлявайки я нежно. В очите й отново се събраха сълзи.

Перис най-накрая отпусна ръце и погледна през прозореца, където вече беше настъпил слънчев ден.

— Трябва да вървя. — Той махна към вратата. — Нали разбираш, преди… ония неща… да са се размърдали.

— Разбира се.

— Почти не съм спал тази нощ, пък и теб те чака дълъг ден.

Толи кимна. Никога не се беше чувствала толкова изтощена. Мускулите й пареха от болка, а драскотините по лицето и ръцете пак засмъдяха. Над всичко това обаче надделяваше чувството на облекчение. Този кошмар започна преди три месеца, когато Перис премина оттатък реката. Но съвсем скоро всичко това щеше да приключи.