Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Изпитах някакъв страх, когато той започна да се катери по скалите. Не можех да разбера какво ще прави.
— Какво прави? — попитах дон Хуан шепнешком. Дон Хуан не ме погледна.
— Очевидно се катери — каза той.
Дон Хуан гледаше право в дон Хенаро. Погледът му беше закован. Клепачите му бяха полузатворени. Седеше с изправен гръб на края на камъка, с ръце, отпуснати между краката му.
Наведох се мъничко, за да видя двамата млади мъже. Дон Хуан направи повелителен жест с ръка, за да ме накара да се върна в редицата. Поправих се незабавно. Само зърнах младите мъже. Те изглеждаха така внимателни, както него.
Дон Хуан направи друг жест с ръка и посочи към водопада.
Погледнах отново. Дон Хенаро се беше изкачил доста по каменната стена. В момента, когато погледнах, той беше кацнал на една тераса, проправяйки си бавно път, инч по инч, за да заобиколи един голям камък. Ръцете му бяха разтворени, сякаш прегръщаше стената. Движеше се бавно вдясно и изведнъж загуби равновесие. Неволно яхнах. За миг цялото му тяло увисна във въздуха. Бях сигурен, че ще падне, но това не стана. Дясната му ръка се беше вкопчила в нещо и краката му много ловко се върнаха отново на терасата. Но преди да мръдне, той се обърна към нас и погледна. Беше само един поглед. В движението обръщане обаче имаше такава стилизация, че започнах да се чудя. Тогава си спомних, че той беше правил същото нещо — да се обръща, за да ни погледне, всеки път, когато се подхлъзваше. Бях помислил, че дон Хенаро сигурно се е почувствал притеснен от своята тромавост и се обръща, за да види дали гледаме.
Той се изкатери още малко към върха, претърпя още една загуба на равновесие и увисна рисковано от надвисналата скална повърхност. Този път си помогна с лява ръка. Когато си възвърна равновесието, той се обърна и отново ни погледна. Подхлъзна се още два пъти, докато стигне върха. От мястото, където бяхме седнали, гребенът на водопада изглеждаше широк двадесет-двадесет и пет фута.
Дон Хенаро остана неподвижен за миг. Исках да попитам дон Хуан какво ще прави дон Хенаро там горе, но дон Хуан изглеждаше така погълнат от гледането, че не посмях да го обезпокоя.
Изведнъж дон Хенаро скочи във водата. Това действие беше така неочаквано, че усетих вакуум под лъжичката. Това беше великолепен, неземен скок. За секунда имах ясното съзнание, че съм видял поредица от насложени образи на неговото тяло, правещо елипсовиден полет към средата на потока.
Когато изненадата ми изчезна, забелязах, че той се беше приземил на един камък на края на водопада, камък, който едва се виждаше от мястото, където седяхме.
Там той остана проснат дълго време. Като че ли се бореше със силата на водната струя. Два пъти провисна над пропастта и аз не можех да определя за какво се захваща. Той възвърна равновесието си и клекна на камъка. След това отново скочи като тигър. Едва можех да видя следващия камък, на който се приземи. Той беше като малък конус на самия край на водопада.
Остана там почти десет минути. Беше неподвижен. Неговата неподвижност така ме впечатли, че се разтреперих. Исках да стана и да се раздвижа. Дон Хуан забеляза моята нервност и повелително ми каза да бъда спокоен.
Застиналостта на дон Хенаро ме потопи в необикновен и мистериозен ужас. Почувствах, че ако той остане проснат там още малко, няма да мога да се контролирам.
Изведнъж той отново скочи, този път чак до другия бряг на водопада. Приземи се на краката и ръцете си като котка. За миг остана клекнал, след това стана и погледна през водопада, от другата страна, а после надолу към нас. Застана напълно неподвижен, гледайки ни. Ръцете бяха стиснати в юмруци до бедрата му, като че ли се държеше за невидимо перило.
Имаше нещо наистина изящно в неговата поза. Тялото му изглеждаше така чевръсто, така деликатно. Помислих, че дон Хенаро с неговата лента и пера, с неговото тъмно пончо и голи крака е най-красивото човешко същество, което някога съм виждал.
Той вдигна ръцете си изведнъж, повдигна глава и бързо превъртя тялото си в нещо като странично салто наляво. Камъкът, на който беше застанал, беше кръгъл, и когато подскочи, той изчезна зад него.
В този момент започнаха да падат огромни капки дъжд. Дон Хуан стана, както и двамата млади мъже. Движението им беше така рязко, че ме обърка. Майсторският подвиг на дон Хенаро ме беше хвърлил в състояние на дълбоко емоционално вълнение. Имах чувството, че той е един завършен артист и исках веднага да го видя, за да го аплодирам.