Кухият човек
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кухият човек». Краткое содержание книги:
Обявиха носа му за счупен и му залепиха с лейкопласт някаква метална шина, откриха две счупени ребра и ги превързаха, после взеха да го мушкат в натъртените бъбреци, докато едва не припадна от болка, и го накараха да уринира в пластмасов съд. Успя да отвори очи и да забележи, че урината му е розова. Единият стажант каза, че лявата му ръка е изместена и го накара да я държи вдигната, докато я превързват. Лекарката се върна и надникна в устата му. Устните му бяха толкова подути, че при допира на металния инструмент, с който натисна езика му, едва не изкрещя от болка. Лекарката каза, че е имал късмет — липсвал само един от зъбите му. Има ли си зъболекар?
Изломоти някакъв отговор, който подутите устни направиха още по-неясен. Сложиха му още една инжекция. Долавяше умората на медиците — бе осезаема като брезент, който ги покрива всичките. През последните трийсет часа никой от тримата не бе спал повече от пет. Изтощението им го направи по-сънлив, отколкото самата инжекция.
Като отвори очи, видя до себе си полицайка. Жената го гледаше флегматично. Коланът с пистолета, радиото, фенерчето и другите неща висеше над пълните й бедра. Очите й бяха мътни, кожата й — на петна. Питаше за името и адреса му.
Бремън примигна, помисли си за властите и Вани Фучи, макар че трябваше да напрегне паметта си, за да се сети кой беше Вани Фучи през мъглата на обезболяващото лекарство. Даде й името и адреса на Франк Лоуъл, шефът на катедрата в Хейвърфорд. Приятелят, който бе обещал да запази мястото му в университета.
— Доста далеч сте от дома, мистър Лоуъл — каза полицайката.
Лявото му око бе подуто и затворено, а дясното почти не виждаше, тъй че не успя да прочете името на табелката над значката й. В отговор измърмори нещо.
— Можете ли да опишете нападателите? — попита тя и затърси молив в джоба на куртката си. Той фокусира зрението си върху детинския й почерк. Над i-тата поставяше малки кръгчета, както някои от първокурсниците, на които беше преподавал в Хейвърфорд. Описа нападателите.
— Чух, че единият от тях нарича другия — най-високия — Червения. — Каза го, макар да помнеше, че по време на побоя не се бяха обръщали един към друг по име. Но бе сигурен, че на един от тях наистина му викат Червения.
Внезапно си даде сметка, че мисловните потоци около него са някак далечни. Дори вълните на паниката и болката от другите пациенти в спешното отделение, както и немите викове и стонове откъм тъмните стаи, подредени над него като сандъци, пълни с човешко страдание, идваха до него смътни и приглушени. Усмихна се на полицейската служителка и благослови обезболяващото средство, каквото и да беше то.
— Портфейлът ви липсва — продължи тя. — Също и паспортът, застрахователната карта — всичко.
Полицайката го гледаше и дори през мъглата на лекарството той почувствува подозрителността й: приличаше й на скитник, макар да бяха проверили ръцете, бедрата и ходилата му — никакви белези; и въпреки че в урината му имаше доста кръв, липсваха следи от наркотици и алкохол. Усети как тя решава да му даде възможност да се възползва от плодовете на съмнението.
— Ще прекарате нощта тук, под наблюдение, мистър Лоуъл — обяви тя. — Казал сте на д-р Чолбът, че нямате на кого да се обадите тук в Денвър, така че д-р Елкхарт настоява да останете в болницата под наблюдение. Ще ви настанят веднага щом се освободи стая, ще прегледат контузения бъбрек още тази вечер и утре пак. Сутринта ще изпратим някого да ви разпита по-подробно за побоя.
Бремън затвори очи и бавно кимна, но когато отново ги отвори, откри, че е сам върху носилка на колела в кънтящ коридор. Часовникът показваше 4.23. Приближи се жена в розов пуловер, която намести одеялото му и каза:
— Всеки момент ще се освободи стая.
После си отиде и той с огромно усилие си наложи да не заспи отново.
Бе постъпил глупаво, като даде името и адреса на Франк Лоуъл. Ще му позвънят сутринта, ще му дадат описанието, ще го арестуват и ще го разпитват за изгорената къща… и може би за трупа, намерен в блатата на Флорида.
Той изстена и се изправи в седнало положение, спускайки крака от ръба на носилката. Едва не падна. Погледна босите си ходила и видя, че е облечен в тънък като хартия болничен халат и че на лявата му китка има пластмасова гривна.
Гейл. Господи, Гейл.
Смъкна се от носилката, коленичи и претърси със здравата си ръка полицата отдолу. Дрехите му бяха там, окървавени и раздрани. Огледа се — коридорът бе празен, само откъм ъгъла се чу изскърцването на гумени подметки, — после се довлече до нещо като склад в дъното, взе да се облича, но това му причини такива болки, че се отказа; просто наметна ризата си върху провесената на врата ръка като пелерина и излезе. Преди това претършува коша с мръсните дрехи, измъкна бяло памучно стажантско яке и го навлече с усилие, макар да знаеше, че то няма да го предпази от студа на улицата.