Кухият човек
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кухият човек». Краткое содержание книги:
Дони премина на темата за съдбата на душата след смъртта на човека — той имаше особени възгледи за прераждането, които бе заел от зетя на Дона заедно с кредитната му карта — и напрегнатият шепот на двамата мъже прерасна в разгорещено викане, когато Мередит заяви, че раят си е рай, и никакви негри, животни и буболечки не се допускат там.
Четири седалки пред спорещите един тих човечец на име Кушат Сингх четеше евтин роман на светлината на малката лампа над главата му. Но думите бягаха от погледа на Сингх; мислите му се връщаха към клането в Златния храм преди няколко години, извършено от развилнелите си индийски правителствени войници, които убиха съпругата на Сингх, двайсет и тригодишния му син и тримата му най-добри приятели. Официалното изявление бе, че радикалите сикхи се готвели да свалят правителството. Това беше истина. Изтощен от двайсет и четиричасовото пътуване и безсънните нощи преди него, Кушат Сингх си преповтори мислено списъка на нещата, които щеше да купи от големия магазин край летището в Хюстън: пластичен експлозив, осколочни гранати, японски електронни часовникови механизми и… с малко повече късмет, няколко ракети „Стингър“ земя-въздух, изстрелвани от рамо. Достатъчно боеприпаси за разрушаването на полицейски участък, за изрязването на тумора — тая шайка политици — като с наточен сърп, жънещ пшеница… достатъчно смъртоносна техника, за да бъде взривен във въздуха един пълен с хора Боинг 747…
Бремън запуши уши с юмруците си, но мисловните потоци не спираха, даже станаха по-гръмогласни със запалването на живачните лампи по кръстовищата. Дона започна да ражда точно след като пресякоха границата на Тексас, и за последен път видя двойката на автогарата в Бомън малко след полунощ — Дона лежеше на пейката, раздирана от острите болки, а Дони стоеше прав, широко разкрачил крака, все още стискайки шишето на Мередит в дясната си ръка. Протегна телепатичния си лъч към Дони през заобикалящите го мисловни шумове, но почти веднага го отдръпна назад. С изключение на откъслеци от пиянския им разговор с Мередит, които още блуждаеха в съзнанието му, там нямаше нищо друго. Никакъв план. Никаква представа какво ще прави с жена си и бебето, което тя се опитваше да роди. Нищо.
Долови паниката и болката на самото бебе на прага на наближаващото му раждане. Бебешкото съзнание проблясваше през сивотата на мисловната шумотевица откъм автогарата като лъч на фенерче през рядка мъгла.
И този път той остана в автобуса; просто нямаше сили да избяга от врящия котел с образи и чувства около себе си. Добре че поне Бърк и Алис Джийн — грубоватият моряк, току-що излязъл от ареста, и не по-малко грубоватият сержант от Женския военновъздушен корпус — бяха слезли, за да търсят стая някъде около автогарата. Бремън им пожела късмет.
Когато в полунощ потеглиха от Бомън, Мередит Соломън хъркаше и венците му лъщяха под светлината на натриевите лампи. Старецът сънуваше мини, мъже, които крещят в студения влажен въздух, и чиста, бяла и безболезнена смърт. Родилните болки на Дона стихнаха в съзнанието му, когато излязоха от града и се насочиха към магистралата по изходното отклонение. Кушат Сингх докосна колана със сто и трийсетте хиляди долара, които чакаха да бъдат превърнати в отмъщение.
Седалката до Бремън бе празна. Той вдигна подлакътната облегалка и се сви като зародиш с вдигнати на седалката крака и притиснати към слепоочията юмруци. В този миг му се искаше пистолетът на зет му да е у него; искаше му се Вани Фучи да бе успял да го предаде в ръцете на Сал, Бърт и Ърни.
Искаше му се — без мелодраматични самосъжаления и вайкания — да е мъртъв. Искаше му се тишина. Покой. Абсолютен покой.
Но засега оставаше в капана на собственото си живо тяло и изтормозено съзнание, а бучащото нашествие на неканените и мъчителни чужди мисли продължаваше; автобусът пое на юг по насипите през мочурищата и боровите гори със свистящи по мократа настилка гуми — в късната нощ бе завалял силен дъжд. Усети, че постепенно се унася в сън, сега, когато и останалите спяха; малката вселена на спящите люде се носеше заедно с него в нощта, а приглушените им сънища проблясваха като кадри от стар филм, прожектирани в кино без зрители; автобусът сякаш се премяташе подобно на потрошения „Чалинджър“, космическата совалка, в някакво среднощно свободно падане към Хюстън и Денвър и към по-дълбоките бездни на мрака, които той знаеше, че е обречен да види жив по причини, чието тайнство не бе в състояние да разбуди.