Кухият човек
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кухият човек». Краткое содержание книги:
Очи
От всички нови понятия, с които ме е запознал Бремън, двете най-вълнуващи са любовта и математиката.
Те изглежда имат някои общи елементи, но вярно е, че сравненията и оприличаванията са убедителни само за този, който не се е сблъсквал с тях. Чистата математика и чистата любов са изцяло зависими от наблюдателя — може направо да се каже, че се пораждат от него. И макар да виждам в спомените на Джереми твърденията на няколко математици — например Курт Гьодел, — че математическите обекти съществуват независимо от човешкото съзнание, като звездите, които ще продължат да светят все едно дали има астрономи, за да ги изучават, или не, — все пак бих отхвърлил платонизма на Гьодел в полза на формалистичния възглед на Джереми: числата и техните математически взаимоотношения представляват просто набор от създадени от хората абстракции, както и правилата за работа с тези символи. Любовта според мен е също един такъв набор абстракции и взаимовръзки между тях въпреки често възникващите им отношения с нещата в реалния свят (2 ябълки + 2 ябълки наистина е = 4, но за да е вярно уравнението, ябълки не са необходими. По подобен начин сложният набор от уравнения, направляващи потока на любовта, като че не зависи нито от даващия, нито от приемащия тази любов. Всъщност аз отхвърлям платоническата идея за любовта в първоначалния й смисъл и възприемам един формален подход към въпроса.)
За мен числата са изумително откровение. В предишното си съществуване, преди Джереми, аз разбирам понятието за нещо, но никога не съм предполагал, че нещото — или нещата — носят в себе си призрачното ехо на числените стойности, подобно сянката на Питър Пан. Ако ми дадат да изпия три чаши ябълков сок на обед, например, за мен това е само сок… без никакъв намек за количествена определеност. Моето съзнание — също като стомаха ми — не брои чашите. Така, както сянката на любовта, толкова здраво вплетена във физическите обекти и същевременно толкова отделна от тях, ми е непонятна. Това свойство е присъщо на един-единствен предмет в моята вселена — моето мече — и моето отношение към този единствен предмет е под формата на реакцията удоволствие/болка, с превес на удоволствието, така че моето мече ми „липсва“, когато го изгубвам. Понятието любов просто не участвува в уравнението.
Световете на Джереми — математиката и любовта, — толкова често преминаващи един в друг, преди той да дойде при мен, ме поразяват като мощни светкавици, осветяващи нови пространства в моя собствен свят.
Както най-простите единични съотношения и броенето, така и основни уравнения като 2 + 2 = 4 и също така елементарните (за Джереми) вълнови уравнения на Шрьодингер, послужили му като отправна точка за оценката на неврологичните изследвания на Голдмън:
— всичко ми се открива едновременно. Математиката се стоварва отгоре ми като гръмотевица, като гласа на Господ от библейската история за Саул от Тарсус, който паднал от коня си, щом Господ го позовал по име. Но може би по-важното е, че мога да използвам познанията на Джереми, за да науча неща, които той не съзнава, че пази в главата си. Например основните му знания за логическите изчисления на нервните мрежи — нещо твърде елементарно за него, за да го помни — ми позволяват да разбера начина, по който тези неврони „учат“:
}
Не моите, вероятно, като се има предвид ужасяващата проникновеност на Джереми по отношение способностите на човешкия мозък да се учи, а невроните на… да речем… някой лабораторен плъх: някоя проста форма на живот, която реагира почти изключително на удоволствието и болката, поощрението и наказанието.
Аз. Или поне аз — предишният Джереми.
Гейл не се интересува от математика. Не, сега разбирам, че това не е съвсем точно, защото Гейл безкрайно се интересува от Джереми, а голяма част от живота, личността и най-съкровените мисли на Джереми са свързани с математиката. Гейл обича тази част от любовта му към математиката, но самото царство на числата като такива не я привлича. Усещането на Гейл за вселената най-добре се изразява чрез езика и музиката, танца и фотографията и чрез нейната малко тъжна и всеопрощаваща добронамереност към човешките същества.
Преценките на Джереми за другите хора — когато изобщо му остане време да се занимава с подобни въпроси — често са доста по-строги и понякога направо несправедливи. Мислите на другите хора общо взето го отегчават — не поради вродена надменност или себичност, а поради простия факт, че повечето хора си мислят за скучни неща. По времето, когато мисловният му щит — неговият заедно с този на Гейл — бе в състояние да го предпазва от хаотичните мозъчни вълни около тях, той често го използваше. Тази негова привичка не бива да се тълкува като проява на презрение към тълпата, тъй както това не би било така, ако даден човек, потънал в дълбок творчески размисъл, стане и затвори прозореца просто за да не го разсейва уличният шум.