Кухият човек
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кухият човек». Краткое содержание книги:
Намери кътче между тухлен комин и овъглена греда и тъкмо се канеше да заспива, когато някой енергично го разтърси.
— Ей, човече, ами че ти и палто нямаш. Ако останеш тук, ще пукнеш и това си е самата шибана истина, казвам ти!
Бавно дойде в съзнание. Примигна срещу бледо осветеното от далечна улична лампа лице. Черно и сбръчкано лице над рошава раздвоена брада, тъмни очи, почти изцяло скрити под мръсна шапка от чорап. Човекът бе навлякъл поне четири ката горни дрехи и всичките те воняха. Помогна му да стане на крака.
— Азссам — изломоти Бремън. В кратките мигове сън, макар и не съвсем без сънища, мисловните потоци бяха по-слаби от когато и да било след смъртта на Гейл. — Азссам, мамка му.
Той освободи ръката си и се опита отново да се сгуши в ъгълчето си. През дупката в полурухналия таван валеше кротък сняг.
— Не мож’ тъй Душата да те остави да пукнеш тука ей, щото си глупав малък мизерен смотльо.
Гласът на чернокожия бе странно топъл, някак в тон с тихата нощ и кротко сипещите се върху овъглените греди снежинки.
Остави се негърът да го изправи и поведе към грозно зеещата врата.
— Имаш ли дом? — питаше за кой ли път човекът. Или може би бе попитал само веднъж, а останалото бе просто ехото на мислите в главите им… Не бе сигурен. Старецът поклати глава.
— Добре, добре, тоя път ще преспиш при Душата, ама само докато се съмне и главата ти се избистри. Става ли?
Помъкнаха се през безкрайни квартали, покрай тухлени сгради, осветени от неземните оранжеви светлини на града, отразявани от ниските буреносни облаци. Накрая стигнаха до висок пътен мост и се спуснаха в мрака по покрития със замръзнали бурени склон. Долу имаше колиби от празни щайги и пластмасови листове и пепел от огньове между изоставени коли. Душата го заведе в една от по-големите постройки — истинска къщичка от пластмаса и дъски; бетонната колона на моста й служеше за стена, а лист ламарина — за врата.
Той посочи купчина вмирисани дрипи и одеяла. Бремън трепереше така неудържимо, че не можеше да се стопли, колкото и дълбоко да се заравяше в тях. Душата въздъхна, съблече два ката от връхните си дрехи, метна ги отгоре и се сви до него. Миришеше на вино и урина, но топлината на тялото му проникваше през дрипите.
Все още треперещ, но вече малко по-слабо, отново потъна в глъбините на съня.
Април бе жесток, но и май не бе много по-милостив. Зимата като че с неохота си заминаваше от Денвър и дори след по-меките дни нощният въздух на 5280 фута надморска височина бе мразовит. От време на време между сградите на запад се провиждаше стръмно възвишаващата се истинска планина, чийто склонове и подножия от ден на ден губеха от белотата си, но върховете й си останаха заснежени и през юни.
И тогава изведнъж дойде лятото и Бремън започна да ходи на храна заедно с Душата, Кари Т и останалите през трептящия от горещината въздух по тротоарите. Често по цял ден оставаха в сянката на моста над бордея, далеч отвъд железопътната линия край река Плат. Ченгетата бяха разтурили по-удобния им лагер под моста на Двайсет и трета улица в средата на май — „пролетно почистване“ го бе нарекъл Мистър Поли — и се осмеляваха да го напуснат едва след мръкване, за да се нахранят в някоя от отворените до късно мисии оттатък сградата на щатския конгрес.
Алкохолът не премахна проклятието на изострената му телепатична способност, но поне донякъде я притъпяваше. Или поне така си внушаваше. Виното му причиняваше страхотно главоболие и може би главоболието понижаваше интензивността на мисловните потоци. Не беше изтрезнявал от края на април. Това бе истинско самоунищожение, което не тревожеше нито Душата, нито обикновено загрижената Кари Т, тъй като и те самите правеха същото; но водейки се по абсурдното правило, че ако малко пиене не вреди, то повече пиене ще вреди още по-малко, той почти се бе довършил физически и психически; започна да си купува трева от едно момче, което се навърташе покрай колежа „Орейрия“.
Бе получил пари за двата дни работа на Фара и се върна в бордея в празнично настроение.
— Какво си се захилил под това шибано място, дет’ си го оставил за мустак, а? — попита Душата, но Бремън не му обърна внимание и се шмугна в колибата си. Не беше пушил от младежките си години, но сега запали лулата, която си бе купил от момчето край „Орейрия“, бутна стъкленото топче върху отвора, както му бяха казали, и дълбоко вдиша дима.