![Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]». Краткое содержание книги:
Както и да е, краткото съдържание е както следва:
Правило първо: Присади си най-малко три крака в повече. Няма да са ти от полза, но това забавлява тълпата.
Правило второ: Намери един играч на Брокиански Ултракрикет. Размножи го чрез клониране няколко пъти. Това ще те спаси от ненормален брой досадни селекции и тренировки.
Правило трето: Сложи своя и противниковия отбори в едно голямо поле и постройте висока стена около тях.
Причината за това е, че въпреки че играта е велик зрелищен спорт, но разстройството, изпитано от присъствието и невъзможността да видиш какво става, те кара да си представяш нещо, което е по-вълнуващо отколкото всъщност е. Тълпа, която само гледа доста еднообразната игра, изпитва много по-малко задоволство от живота, отколкото тълпа, която вярва, че току-що е пропуснала най-драматичното събитие в историята на спорта.
Правило четвърто: Хвърли през стената много различни елементи от спортна екипировка за играчите. Всичко ще свърши работа — бухалки за крикет и бейзкуб, пистолети за тенис, ски, всичко, с което можеш да изпълниш добър замах.
Правило пето: Сега играчите трябва безразборно да си нанасят удари за всичко, което заслужават, и с всичко, до което могат да се докопат. Когато един играч отбележи „удар“ на друг играч, веднага трябва да избяга и да му се извини от безопасно разстояние.
Извиненията трябва да бъдат кратки, откровени, и за максимална яснота и точки — отправяни през мегафон.
Правило шесто: Печелившият отбор трябва да бъде първият отбор, който печели.
Любопитно, че колкото повече страстта по играта обхваща по-висшите измерения, толкова повече всъщност тя не се играе, защото повечето от състезаващите се отбори сега са в състояние на постоянна война, всеки срещу всеки, заради интерпретирането на тези правила. Всичко това е за добро, защото за дълъг период една добра солидна война нанася по-малко психологически поражения, отколкото една протакаща се игра на Брокиански Ултракрикет.
ГЛАВА XX
Докато Артър бягаше, като се хвърляше, щураше се и се задъхваше надолу по склона на планината, внезапно почувствува, че планината с целия си обем се задвижи много, много леко след него. Зароди се тътнеж, бучене, леко замъглено движение и близване от топлина и зад него. Той побягна с жестоко впечатление за страх. Земята започна да се плъзга и той внезапно почувствува мощта на думата „земеплъзгане“ по начин, който никога преди не беше изпитвал. Тя винаги беше за него само дума, но сега внезапно и ужасно почувствува, че пързалянето е странно и болезнено нещо, за да бъде правено от земя. Тази го правеше, а той беше отгоре и. Той се почувствува зле от страх и потрепера. Земята се плъзна, планината се размаза, той се подхлъзна, падна, стана, отново се подхлъзна и побягна. Лавината започна.
Камъните, а после скалите, а после балваните, които се надигнаха като тромави кученца, бяха само много по-голями, много по-твърди, и почти безгранично по-подходящи да те убият, ако паднат върху теб. Очите му танцуваха с тях, краката му танцуваха с танцуващата земя. Той бягаше като че ли бягането беше ужасно изпотяваща болест, сърцето му удряше в ритъма на разлудялата се геологическа жестокост около него.
Логиката на ситуацията — т.е. че той беше смело готов да oцелее, ако следващият предвещаващ инцидент от сагата на неговото неумишлено преследване на Аграджаг трябваше да се случи — беше напълно обречена да се удари в мозъка му или да упражни някакво възспиращо въздействие върху него в този момент. Той бягаше със смъртен страх във себе си и над себе си, който го сграбчваше за косата.
И внезапно той отново се препъна и беше запокитен напред от значителния си импулс. Но точно в този момент, когато трябваше да се удари в земята учудващо силно, той видя една малка морскосиня чанта, която лежеше директно пред него, а той знаеше, че я беше изгубил в системата за получаване на багаж на Атинското летище преди някакви си десет години по личната му скала за време, и за свое удивление той напълно пропусна земята и се понесе във въздуха с пеещо съзнание.
Той правеше следното нещо: летеше. Озърна се изумен около себе си, но нямаше съмнение, че правеше точно това. Никаква част от него не докосваше земята и никаква част от него не я достигаше. Той просто се носеше във въздуха, а около него фучаха балвани.
Сега обаче той можеше да направи нещо, за да ги избегне. Примигвайки без усилия, той се издигна във въздуха, и сега балваните пресичаха празното пространство между него и земята.
Той погледна надолу с напрегнато любопитство. От земята до него сега имаше тридесет фута празен въздух, празен, ако не броите балваните, които обаче не стояха за дълго в него, а скачаха надолу в желязната хватка на закона за гравитацията, който като че ли внезапно беше дал отсрочка на Артър.