По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
— Морските пехотинци мразят това — каза Бърк. — Особено техните разузнавачи. Мразят някой да изоставя човек на бойното поле. Повече от всички останали войници.
— Тогава той защо е останал?
— По същата причина като мен. Ние не разсъждаваме, а изпълняваме. Това също е основно правило.
— Може би да, когато служиш в армията — каза Ричър. — Но не е задължително да го правиш в някаква измислена частна компания.
— Не виждам никаква разлика.
— А би трябвало, новобранецо.
— Внимавай какво говориш, приятел. В момента ти помагам да изкараш един милион долара. Ако намериш Хобарт и Найт, ще намериш Кейт и Джейд.
— Мислиш ли?
— Залагам долари срещу понички. Милиони долари срещу понички. Така че внимавай какво говориш.
— Няма да внимавам — каза Ричър. — Щом продължаваш да изпълняваш правилата, значи аз все още съм офицер. Така че мога да си говоря каквото искам, а ти ще слушаш и ще ми козируваш.
Бърк се извърна от бурната река на уличното движение и тръгна обратно на север. Ричър го остави да се отдалечи на пет крачки, после го настигна и тръгна редом с него. Не си казаха нищо повече. След десет минути завиха по 72-ра улица. Ричър вдигна поглед наляво. От прозореца на Пати Джоузеф бликаше ярка светлина.
21
— Ти върви — каза Ричър. — Аз ще се поразходя още малко.
— Защо? — попита Бърк.
— Защото ми каза някои неща, за които трябва да помисля.
— Не можеш ли да мислиш, ако не ходиш?
— В апартамента няма да намеря нито Хобарт, нито Найт.
— Това поне е сигурно. Досиетата им са изтрити.
— Още нещо — спря го Ричър. — Кога се запознаха Лейн и Кейт?
— Скоро след смъртта на Ан. Лейн не обича да бъде сам.
— Добре ли се разбират?
— Е, все още са женени — отвърна Бърк.
— Какво трябва да означава това?
— Че се разбират добре.
— Колко добре?
— Достатъчно.
— Толкова, колкото се е разбирал с Ан? Първия път?
— Горе-долу — кимна Бърк.
— Ще се видим по-късно — каза Ричър.
Ричър проследи с поглед Бърк, докато не влезе в Дакота Билдинг, после продължи на запад, по-далеч от апартамента на Пати Джоузеф. Беше обичайна предпазна мярка, която веднага даде резултати. Ричър хвърли поглед зад себе си и видя, че Бърк го следи. Явно беше стигнал само до фоайето на Дакота Билдинг, а сега безуспешно се опитваше да го проследи незабелязано. Промъкваше се в сенките и черната му кожа и тъмните му дрехи наистина не се виждаха, но лъсваше като свръхнова звезда всеки път, когато минаваше под някоя улична лампа.
Не ми вярва, помисли си Ричър. Ветеран от „Делта“ не вярва на военен полицай. Каква изненада.
Ричър стигна до края на пресечката и слезе по стълбите в метрото. Отправи се към перона за мотрисата, която отиваше на север. Използва картата си за метрото. Предположи, че Бърк няма карта за метрото. Хората на Лейн винаги използваха служебните автомобили. В такъв случай Бърк щеше да се забави при машината, където трябваше да си купи билет с кредитна карта или с банкноти, които да извади от портфейла. Значи опашката му щеше да отпадне от състезанието още на първото препятствие. Ако минеше влак, разбира се.
Но това не стана.
Беше към полунощ и метрото отдавна не се движеше на кратки интервали. Средното време за чакане сигурно беше петнайсет-двайсет минути. Ричър можеше да си опита късмета, но реши друго. Обърна се и видя, че Бърк прибира чисто новата си карта за метрото от машината и се обляга на стената, за да почака.
Не иска да стои на перона заедно с мен, помисли си Ричър. Ще излезе в последния възможен момент.
Ричър зачака. На перона с него чакаха още дванайсет души. Група от трима, група от двама и седем сами. Повечето бяха добре облечени. Обикновени граждани, които се прибираха вкъщи след кино или ресторант — към по-евтините си квартири по улиците с номера над 100 или дори чак в предградията на Хъдсън Хайтс.
В тунела цареше тишина. Въздухът беше топъл. Ричър се подпря на една колона и зачака. После чу как релсите запяха странната си металическа песен. Приближаваше се влак. Той видя бледата светлина в тунела и усети напора на топлия въздух. Шумът се усили и дванайсетте души на перона се раздвижиха напред.
Ричър отстъпи назад.
Притисна се в една ниша в стената, голяма колкото телефонна будка. Остана неподвижен. На перона пристигна влакът — беше бърза, дълга и шумна композиция, съскаше и пищеше. Номер 1, местна линия. От блестящ алуминий и ярко осветени стъкла. Вагоните спряха. От тях слязоха хора, други се качиха. После и Бърк се промуши на перона и се качи на влака в момента, в който вратите вече се затваряха. Влакът потегли, от ляво на дясно, и Ричър видя Бърк през прозорците. Гледаше напред и вървеше от вагон във вагон, търсейки го.