По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
Време е за събуждане по телефона на бившия специален агент Лорън Полинг.
Ричър спря в дневната на път за навън. Лейн седеше на същия стол. Неподвижен. Все още изправен. Не беше помръднал. Стоик. Независимо дали беше истинска или престорена, издръжливостта му беше зашеметяваща. Грегъри, Перес и Ковалски бяха заспали по канапетата. Адисън беше буден, но не помръдваше. Грум и Бърк си пиеха кафето.
— Излизам — съобщи Ричър.
— Пак ли ще се разхождаш? — попита кисело Бърк.
— Ще закусвам — отвърна Ричър.
Възрастният мъж във фоайето все още беше на смяна. Ричър му кимна, зави надясно по 72-ра улица и тръгна към Бродуей. Никой не го проследи. Той намери един телефон с монети и набра мобилния телефон на Полинг от визитната картичка, която извади от обувката си. Предположи, че го държи включен до леглото си, на нощното шкафче, близо до възглавницата.
Полинг вдигна на третото позвъняване.
— Ало?
Гласът й беше дрезгав — не точно сънлив, по-скоро за пръв път й се налагаше да говори днес. Може би живееше сама.
— Чувала ли си наскоро името Ричър? — попита Ричър.
— Трябва ли да съм го чувала? — отвърна Полинг.
— Ще си спестим много време, ако просто кажеш „да“. От Пати, сестрата на Ан Лейн, през един полицай, който се казва Бруър. Нали така?
— Да — каза Полинг. — Късно снощи.
— Искам да си уговорим ранна среща — каза той.
— Ти ли си Ричър?
— Да. След половин час в кантората ти?
— Знаеш ли къде е?
— Бруър ми даде визитната ти картичка.
— След половин час — каза Полинг.
И така, след половин час Ричър стоеше на тротоара на 4-та улица с чаша кафе в едната ръка и поничка в другата и гледаше как Лорън Полинг върви към него.
23
Ричър позна Лорън Полинг, защото тя не откъсваше поглед от него. Очевидно Пати Джоузеф беше предала и физическо описание заедно с името му. Така че Полинг се оглеждаше за висок, едър, рус, небрежно облечен мъж, който чака до вратата на кантората й, а тази сутрин на 4-та улица нямаше друг такъв.
Самата Полинг беше елегантна жена на около петдесет години. Или може би малко по-възрастна, като в такъв случай изглеждаше много добре за годините си. Бруър не беше излъгал, когато беше казал „Тя също е готина“. Беше с два-три сантиметра по-висока от среден ръст и носеше тясна черна пола до коленете, черни чорапи и черни обувки с високи токчета. Изумруденозелена блуза, може би от коприна. Наниз от големи изкуствени перли на шията. Златисторуса коса, фиксирана на големи вълни, които се спускаха до раменете й. Зелени очи, които се усмихваха. И изражение, което сякаш казваше: „Много се радвам да се запознаем, но нека да минем направо на въпроса.“ Ричър си представяше какви са били оперативките, които е провеждала във ФБР.
— Джак Ричър, предполагам — каза тя.
Ричър натъпка поничката в устата си, обърса ръка в панталоните си и стисна нейната. После застана до рамото й, докато тя отключваше външната врата на кантората. Продължи да я гледа, докато деактивираше алармата от панела в антрето. Панелът беше стандартно изпълнение — три на три копчета плюс нулата отдолу. Полинг използва дясната си ръка — среден пръст, показалец, безименен пръст, показалец. Бързо, енергично движение. Все едно пишеше на машина.
Най-вероятно е 8461, помисли си Ричър. Позволи ми да я видя, значи или е тъпа, или е разсеяна. По-вероятно е разсеяна. Не може да е тъпа.
Но все пак това беше алармата на цялата сграда. Не тя беше избирала числата. Така че не беше издала нито кода на домашната си охранителна система, нито на картата си от банкомата.
— Ела — каза Полинг.
Ричър я последва по тясно стълбище към втория етаж. Дояде поничката си по пътя. Тя отключи една врата и го въведе в кантората си. Беше в двустаен апартамент. Имаше чакалня и кабинет, където беше нейното бюро и два стола за посетители. Беше много малка кантора, но добре обзаведена. Безупречен вкус, приложен с голямо внимание. Беше пълно със скъпи неща, които професионалистите в областта на услугите купуват на лизинг, за да създават чувство на увереност у клиентите си. Ако беше малко по-голяма, кантората можеше да принадлежи на някой адвокат или пластичен хирург.
— Говорих с Бруър — каза тя. — Обадих му се вкъщи, след като говорих с теб. Събудих го. Не беше особено щастлив от този факт.
— Представям си — отвърна Ричър.
— Той е любопитен относно твоите мотиви.
Гласът на Лорън Полинг беше нисък и дрезгав, все едно през последните трийсет години се беше възстановявала от прекаран ларингит. Ричър можеше да седи и да я слуша цял ден.