По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
— Написала си си домашното — отбеляза Ричър.
— И какъв човек трябва да е Лейн, за да участва в това?
— Ти ми кажи.
— Алчен пор с мания за величие — отвърна Пати.
— За какво се чувстваш виновна? Че не си опазила живота на Ан?
— Трябваше да я убедя. Трябваше да я изкарам оттам жива, макар и без пари.
— Не е било лесно — каза Ричър. — Все пак ти си по-малката сестра.
— Да, но бях сигурна.
— Кога се премести тук?
— Година след смъртта на Ан. Не можех да оставя нещата просто така.
— Лейн знае ли, че си тук?
Тя поклати глава.
— Аз съм много внимателна. А този град е невероятно анонимно място. Може да минат години, преди да видиш съседите си.
— Какво искаш от мен?
— Какво искам ли?
— Доведе ме тук с някаква цел. И рискува прекалено много, за да го направиш.
— Мисля, че вече е време да започна да поемам рискове.
— Какво искаш да направя?
— Да се махнеш от него. За собственото си добро. Не си цапай ръцете с неговата работа. От това не може да излезе нищо хубаво.
Тя помълча малко.
— Той е и опасен — каза Пати. — По-опасен, отколкото можеш да си представиш. Глупаво е да стоиш толкова близо до него.
— Ще внимавам — каза Ричър.
— Останалите също са опасни.
— Ще внимавам — повтори той. — Аз винаги внимавам. Но сега смятам да се върна там. И да се махна, когато аз реша.
Пати Джоузеф не каза нищо.
— Искам обаче да се видя с този Бруър — продължи Ричър.
— Защо? За да се помайтапите за сметка на лудата сестричка?
— Не — отвърна Ричър. — Защото, ако е истински полицай, е разговарял с детективите по случая на Ан, както и с агентите на ФБР. Сигурно знае по-добре какво е станало.
— По-добре от кого?
— От когото и да е — каза Ричър. — Искам да говоря с него.
— Той може би ще мине по-късно.
— Тук ли?
— Обикновено минава, след като съм се обадила да докладвам.
— Нали каза, че не поемал инициативата?
— Според мен идва само да си поговорим. Мисля, че е самотен човек. Минава, след като му свърши дежурството, на път за вкъщи.
— Къде живее?
— На Стейтън Айланд.
— Къде работи?
— В центъра.
— Значи не му е съвсем на път за вкъщи.
Пати Джоузеф не отговори.
— Кога му свършва дежурството? — попита Ричър.
— В полунощ.
— Значи ти идва на гости в полунощ? На път за вкъщи?
— Нямам връзка с него — каза Пати. — Просто той е самотен човек. Аз също. Това е истината.
Ричър не каза нищо.
— Измисли си някакво извинение — каза тя. — Излез и погледни прозореца ми. Ако свети, значи Бруър е тук. Ако не свети, значи го няма.
19
Пати Джоузеф се върна на самотния си пост до прозореца, а Ричър излезе. За по-сигурно заобиколи сградата по часовниковата стрелка и се приближи към Дакота Билдинг откъм запад. Беше десет без петнайсет. Времето беше топло. Някъде от парка се чуваше музика. Музика и глъчка отдалеч. Идеална лятна вечер. Сигурно някъде в Бронкс или на стадиона „Ший“ се играеше бейзбол, хиляди барове и клубове започваха да се пълнят, осем милиона жители мислеха за изминалия ден или за този, който им предстоеше.
Ричър влезе в Дакота Билдинг.
Служителите от фоайето се обадиха в апартамента и едва тогава го пуснаха при асансьора. Той излезе в коридора, зави и видя Грегъри, който го чакаше отвън.
— Помислихме си, че си се отказал — каза Грегъри.
— Излязох да се разходя — обясни Ричър. — Има ли нещо ново?
— Не, рано е още.
Двамата влязоха в апартамента. Въздухът беше спарен. Китайска храна, пот, притеснение. Едуард Лейн седеше на креслото до телефона. Гледаше нагоре, към тавана. Лицето му беше спокойно. До него, в края на канапето, имаше празно място. Възглавничка, която още беше смачкана от тежестта на човешко тяло. Ричър предположи, че е седял Грегъри. Бърк също беше там, седнал неподвижно. Както и Адисън, Перес и Ковалски. Картър Грум се подпираше на стената, с лице към вратата, на пост. Като страж. „Мисля само за работата.“
— Кога ще се обадят? — попита Лейн.
Интересен въпрос, помисли си Ричър. Дали изобщо ще се обадят те? Или ти ще им се обадиш? За да им наредиш да дръпнат спусъка?
Но вместо това отвърна:
— Няма да се обадят преди осем сутринта. Като се има предвид времето за шофиране и броене на парите, няма да стане по-рано.
Лейн погледна часовника си.
— След десет часа — каза той.
— Да — потвърди Ричър.
След десет часа някой ще се обади.
Първият от десетте часа премина в мълчание. Телефонът не звънна. Всички мълчаха. Ричър седеше неподвижно и усещаше, че шансовете за щастлива развръзка бързо намаляват. Представи си снимката от спалнята и усети как Кейт и Джейд се отдалечават от него. Като комета, която се беше доближила достатъчно до Земята, така че да се вижда с просто око, но след това беше изменила орбитата си и сега летеше все по-навътре в мразовитите глъбини на космоса. Скоро щеше да се превърне в миниатюрна прашинка от светлина и щеше да изчезне завинаги.