Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)
- Автор: Албом Мич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Калоферова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)». Краткое содержание книги:
За Мич Албом този човек е Мори Шуорц, негов преподавател в колежа от преди двадесетина години.
Може би и вие като Мич сте прекъснали връзката с наставника си, докато сте търсили своя път, прозренията са избледнели, а светът е започнал да ви изглежда студен. Не ви ли се иска да видите отново този човек, да зададете значимите въпроси, които продължават да ви измъчват, да получите съвет за суматохата на всекидневието, също както навремето, на младини?
Мич Албом се е възползвал от своя втори шанс, преоткривайки Мори през последните месеци на неговия живот. С пълно съзнание за предстоящата му смърт, Мори и Мич се срещат всеки вторник в кабинета на преподавателя, също както навремето в колежа. Подновената им връзка се превръща в един последен „курс от уроци за живота“.
„Вторници с Мори“ представлява вълшебна хроника на техните прекарани заедно часове, чрез която Мич споделя със света последния нетленен дар на Мори.
— Смятам, че трябва да присъстваш изцяло — продължи Мори. — Това означава, че трябва изцяло да бъдеш с човека, с когото си. Когато говоря с теб, Мич, аз се старая да се концентрирам само върху това, което става между нас. Не си мисля за нещо, което сме си казали преди седмица. Не си мисля за това какво ще стане в петък. Не си мисля за поредното предаване с Копъл, нито за лекарствата, които взимам. Аз разговарям с теб. Мисля за теб.
Спомням си как навремето ни преподаваше същото в курса по групов процес в „Брандайс“. Тогава го отминах с пренебрежение, защото си мислех, че това не може да бъде част от учебната програма в един университетски курс. Да се учиш как да внимаваш? Че кое му е важното на това? Днес знам, че това е по-важно от почти всичко, на което са ме учили в колежа.
Мори протегна ръка към моята и докато му я подавах, усетих пристъп на чувство за вина. Пред мен беше човек, който можеше да прекарва всеки миг в самосъжаление, да проверява доколко е отпаднал организмът му, да брои вдишванията и издишванията си. Много хора с далеч по-малки проблеми са до такава степен заети със себе си, че очите им стават като стъклени, ако говориш с тях повече от тридесет секунди. Те вече си мислят за друго — да се обадят на някого, да изпратят факс, мечтаят за любовника си. Превключват на пълно внимание едва когато свършиш да говориш, при което казват „аха“ или „О, да“ и се преструват, че са там.
— Част от проблема, Мич, е в това, че всички постоянно бързат нанякъде — заключи Мори. — Хората не са открили смисъла в живота си и затова се лутат насам-натам да го търсят. Мислят си за следващата си кола, следващата си къща, следващата работа. След което откриват, че тези неща са също толкова лишени от смисъл и продължават да тичат.
Когато веднъж започнеш да тичаш, намесих се аз, е много трудно да се спреш.
— Не е чак толкова трудно — рече той и поклати глава. — Знаеш ли аз какво правя? Когато някой иска да ме изпревари — докато още можех да карам — вдигам ръка…
Той се опита да го направи, но ръката му едва-едва се повдигна на около петнадесет сантиметра.
— … вдигах ръка, сякаш, за да направя отрицателен жест, след което махвах и се усмихвах. Вместо да им покажеш среден пръст, пускаш ги да минат и им се усмихваш. И знаеш ли какво? Често се случваше да ми отвърнат с усмивка. Всъщност, на мен не ми се е налагало да влагам толкова сили в колата си. Винаги съм предпочитал да ги влагам в отношенията си с хората.
И той го правеше по-добре от всеки друг. Хората, които сядаха да поговорят с него, виждаха как очите му се навлажняват, когато му казват нещо тъжно, или потъват в мрежа от ситни бръчици, когато чуе някой наистина страхотен виц. Винаги беше готов да покаже открито чувството, което толкова често отсъства у хората от моето следвоенно поколение. Ние сме майстори в областта на незначителните разговори: „Какво работиш?“, „Къде живееш?“. Но действително да изслушаме някого — без да се опитваме да му продадем нещо, да го свалим, да го вербуваме за нещо или да спечелим нещо в замяна — колко често ни се случва това днес? Според мен, повечето посетители на Мори през последните месеци идваха не толкова, за да му засвидетелстват внимание, колкото заради вниманието, което той им обръщаше. Въпреки личната си болка и страдание, този дребничък старец ги изслушваше така, както хората винаги бяха мечтали да бъдат изслушани.
Казах му, че всеки би искал да има баща като него.
— Е — рече той и притвори очи, — имам известен опит в тази област…
— Мори видял баща си за последен път в градската морга, Чарли Шуорц бил тих човечец, който обичал да си чете вестника сам, под светлината на улична лампа на Тремънт авеню в Бронкс. Всяка вечер, докато Мори бил още малък, Чарли излизал да се разходи след вечеря. Той бил дребничък руснак, с червендалесто лице и гъста сива коса. Мори и брат му Дейвид гледали през прозореца как се облягал на стълба на уличната лампа, а Мори си мечтаел баща му да влезе вътре и да си поговори с тях, но той почти никога не го правел. Нито ги завивал вечер, нито ги целувал за лека нощ.
Мори всеки път се заклевал, че ако някога има деца, винаги ще ги завива и ще ги целува за лека нощ, Години по-късно, когато вече имал деца, наистина го правел.
Междувременно, докато Мори отглеждал собствените си деца, Чарли живеел в Бронкс. И продължавал да прави вечерната си разходка. Продължавал все така да чете вечерния си вестник. Една вечер излязъл пак след вечеря. На няколко пресечки от дома му го спрели двама бандити.