Хорът на забравените гласове

— Дани в „Хилсайд“ ли учеше?

— Да, там се запознаха.

Той погледна тоалетката и забеляза евтино преспапие със сняг. С Айфеловата кула. Част от водата се бе изпарила и върхът на кулата стърчеше над повърхността.

— И Дани ли е ходил на кръжок по изобразително изкуство? Той беше ли на екскурзията в Париж?

— Не, семейството му замина преди това — отвърна Мюриъл. — През юни. Кръжокът отиде в Париж през последната седмица на август.

— Двамата с Дани поддържаха ли връзка след това?

— О, да, пишеха си писма и се чуваха по телефона. Отначало главно се обаждаха по телефона, но стана много скъпо. И после започна да се обажда само Дани. Всяка вечер преди лягане. Това продължи почти до… докато тя си отиде.

Бош се пресегна, измъкна снимката от рамката на огледалото и внимателно се вгледа в Дани Кочоф.

— Какво се случи, когато отвлякоха дъщеря ви? Как научи Дани? Как реагира?

— Ами… обадихме се там и казахме на баща му, за да може да му съобщи лошата новина. Предадоха ни, че не я е понесъл добре. Нима можеше да се очаква друго?

— Бащата е казал на Дани. Вие или съпругът ви разговаряли ли сте със самото момче?

— Не, обаче Дани ми прати дълго писмо за Беки, за това колко много означавала за него. Беше много тъжно и мило.

— Разбирам. Той дойде ли на погребението?

— Не. Родителите му решиха, че е по-добре да остане на островите. Заради травмата, нали разбирате? Господин Кочоф ми се обади и каза, че Дани няма да дойде.

Бош се извърна от огледалото и пъхна снимката в джоба си. Мюриъл не забеляза.

— Ами после? — попита детективът. — След писмото, искам да кажа. Той свързвал ли се е с вас? Обаждал ли ви се е?

— Не, оттогава не сме го чували.

— Пазите ли още това писмо? — включи се в разговора Райдър.

— Разбира се. Пазя всичко. Имам цяло чекмедже с писма, които получихме за Ребека. Хората много я обичаха.

— Трябва да вземем това писмо за известно време, госпожо Верлорън — рече Бош. — Освен това по някое време може Да се наложи да прегледаме цялото чекмедже.

— Защо?

— Защото човек никога не знае — отвърна той.

— Защото искаме да проверим всички възможности-прибави Райдър. — Разбираме, че това е мъчително за вас, но ви молим да си спомните какво вършим. Опитваме се да открием човека, който е сторил това с дъщеря ви. Минало е много време, но това не значи, че на някого може да му се размине безнаказано.

Мюриъл Верлорън разсеяно бе вдигнала една декоративна възглавничка от леглото и я притискаше с две ръце към гърдите си. Навярно беше ушита от дъщеря й преди много години. Синьо квадратче с червено филцово сърце в средата. Както я държеше пред себе си, приличаше на мишена.