Хорът на забравените гласове
- Автор: Коннелли Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хорът на забравените гласове». Краткое содержание книги:
С всяко ново събитие Хари Бош се сблъсква с все по-силна съпротива от страна на полицията. На сцената отново се появяват някогашните му врагове. По пътя си към истината Бош постоянно се пита дали това следствие няма да му бъде последно. Ровенето в миналото може да лекува стари рани — а може да предизвиква и нови, още по-парещи.
— Преди време дъщеря ми искаше да си вземе още една котка — прошепна Хари. — Бившата ми отказа: една й стигала. Сега разбирам защо.
Райдър се усмихна.
Мюриъл се върна с книжка в ръце. Кориците бяха на цветя. „Моят дневник“, гласеше златният релефен надпис. Златната боя се лющеше. Явно често държаха дневника в ръце. Жената го подаде на Райдър и тя направи всичко възможно да покаже уважението си.
— Ако не възразявате, госпожо Верлорън, бихме искали да поогледаме дома ви — каза Бош. — За да свържем онова, което сме видели и прочели в делото, с действителното разположение на къщата. Искам също да хвърля един поглед на задната врата.
Тя посочи с ръка накъде трябва да вървят. Детективите се изправиха.
— Всичко се промени — предупреди ги жената. — По-рано над нас нямаше къщи. От нашата врата човек направо се изкачваше по планинския склон. После го терасираха и сега там има къщи. За милиони долари. Построиха имение на мястото, където откриха момиченцето ми. Мразя го.
Нямаше какво дай отговорят. Бош само кимна и я последва по къс коридор, който водеше до кухнята. В задния двор се излизаше през врата със стъклен прозорец. Мюриъл я отключи и излязоха навън. Озоваха се на стръмен склон, който се изкачваше към евкалиптова горичка. Между дърветата се червенееше покрив на голяма къща.
— По-рано там горе беше съвсем голо — поясни жената. — Имаше само дървета. Сега там са къщите. Има портал. Не ме пускат да се качвам като едно време. Мислят ме за скитница или нещо подобно, защото понякога се качвах и си правех пикник на мястото на Беки.
Бош кимна и за миг се зачуди, че една майка ходи на пикник на мястото, където са убили дъщеря й. Опита се да прогони тази мисъл и проучи релефа наоколо. В доклада за аутопсията се посочваше, че Беки Верлорън е тежала четирийсет и четири килограма. Макар и толкова лека, пренасянето й по този склон трябваше да е било мъчително трудно. Дали можеше да е имало повече от един убиец? Изведнъж си спомни използваното от Бейли Сейбъл множествено число.
Погледна Мюриъл Верлорън — тя стоеше неподвижно и мълчаливо, със затворени очи. Беше наклонила глава, така че късното слънце грееше лицето й. Бош се зачуди дали това е някаква форма на общуване с изгубената й дъщеря. Сякаш усетила, че я наблюдават, тя заговори, без да вдига клепачи.
— Обичам това място. Никога няма да го напусна.
— Може ли да надзърнем в стаята на дъщеря ви? — попита Бош.
Жената отвори очи.
— Само си избършете краката, преди да влезем.
Преведе ги обратно през кухнята и коридора. Стълбището започваше до вратата на гаража, която бе отворена, и Бош зърна очукан микробус, заобиколен от купища кашони и неща, явно събирани от Мюриъл Верлорън при обиколките й на гаражните разпродажби. Освен това забеляза близостта на гаражната врата до стълбището. Не знаеше дали това означава нещо. Ала си спомняше обобщаващия доклад в следственото дело, в който се изтъкваше, че убиецът може да се е скрил някъде в къщата и да е изчакал семейството да заспи. Гаражът изглеждаше най-подходящото място.
Стълбището беше тясно, защото покрай стената чак догоре бяха струпани кашони от гаражни разпродажби. Райдър се заизкачва първа. Мюриъл даде знак на Бош да я последва и докато минаваше покрай нея, му прошепна:
— Имате ли деца?
Той кимна: знаеше, че отговорът му ще я нарани.
— Дъщеря.
Тя също му кимна.
— Никога не я изпускайте от поглед.
Хари не й каза, че тя живее при майка си далеч от погледа му. Само кимна за стотен път и се заизкачва по стълбището.
На втория етаж имаше площадка и две спални с баня помежду им. Стаята на Беки Верлорън се намираше в дъното и прозорците й гледаха към склона.
Вратата бе затворена и Мюриъл я отвори. Влязоха и се озоваха в друго време. Стаята изглеждаше по същия начин като на снимките отпреди седемнайсет години, които бяха видели в следственото дело. Останалата част от къщата беше пълна с боклуци и останки от един разбит живот, ала стаята, в която Беки Верлорън бе спала, разговаряла по телефона и писала в тайния си дневник, си оставаше непроменена. Видът й беше запазен по-дълго от самия живот на момичето.
Хари направи две крачки навътре и безмълвно се огледа. Тук не влизаше даже котката. Въздухът бе чист и свеж.
— Точно както беше в утрото, когато тя изчезна — промълви Мюриъл. — Само дето оправих леглото.
Бош погледна завивката на котенца. Тя се спускаше до набора, който стигаше до пода.
— Със съпруга си сте спели в другата част на къщата, нали?
— Да. Ребека беше на възраст, в която искаше да е самостоятелна. Долу има две спални, и двете в другата част на къщата. Първата й спалня беше долу. Но когато навърши четиринайсет, се премести тук.