Хорът на забравените гласове

Бош кимна и набра номера на Маки. Добре, че се включи гласовата поща — Маки сигурно сърдито обясняваше на служителя в сервиза, че не може да намери колата, която трябва да извлече. Хари остави съобщение, че съжалява, но успял да запали и се опитвал да се прибере вкъщи.

Обсъдиха плановете си и решиха вечерта и на другия ден да работят изключително по заповедите и после да се погрижат да получат одобрение на различните равнища. Киз каза, че искала Бош да е с нея, когато ги занесе за окончателно одобрение. Присъствието и на двамата членове на екипа в офиса на съдията щяло да спомогне за успешния край. Дотогава Хари щеше да продължава да действа на терен, да издирва останалите имена от списъка им с хора, които трябва да бъдат разпитани, и да раздвижи нещата със статията във вестника. Проблемът щеше да е разчетът на времето. Не биваше да публикуват материала, докато не уредят подслушването на телефоните. Регулирането на всички елементи щеше да изисква изключително маневриране.

— Прибирам се вкъщи, Хари — накрая въздъхна Райдър. — Мога да започна да работя на лаптопа си.

— Приятна вечер.

— А ти какво ще правиш?

— Искам да свърша някои неща. Може би ще се разходя до Квартала на играчките.

— Сам ли?

— Те са обикновени бездомници.

— Да бе, и осемдесет процента от тях са бездомни, защото им е изгоряла жицата. Внимавай. Защо не се обадиш в Централния участък да видиш дали не могат да ти пратят кола? Може да ти отделят една подводница.

„Подводница“ наричаха кола с един полицай, действащ като момче за всичко на дежурния в управлението. Ала Бош смяташе, че няма нужда от придружител. Отговори на Райдър, че ще се оправи, само я помоли да му покаже как се използва системата АвтоТрек.

— Първо трябва да имаш компютър, Хари. Аз я отварям направо през лаптопа си.

Той заобиколи откъм нейната страна. Киз влезе в уебсайта на АвтоТрек, въведе паролата и стигна до бланка за поименно търсене.

— С какво искаш да започнеш?

— Да речем, с Робърт Верлорън.

Партньорката му набра името и установи параметрите на търсене.

— Колко бързо работи тая система? — поинтересува се Бош.

— Доста бързо.

След няколко минути бяха проследили поредица адреси на бащата на Ребека Верлорън. Само че дирята свършваше с къщата в Чатсуърт. През последните десет години Робърт Верлорън не бе актуализирал шофьорската си книжка, не беше купувал имоти, не се бе регистрирал за гласоподавател, нямаше кредитни карти, нито сметки в комунални услуги. Просто беше изчезнал — поне от електронната система.

— Сигурно продължава да е на улицата — заключи Райдър.

— Ако още е жив.

Тя въведе имената на Тара Уд и Даниъл Кочоф и получи множество съответствия, но като използва приблизителната им възраст и се съсредоточи върху Хаваите и Калифорния, успя да ограничи търсенето до две групи адреси, които според двамата с Бош принадлежаха на интересуващите ги хора. Уд може да не бе отишла на годишнината от завършване на училище, но не и защото се бе преместила много далеч. Беше се прехвърлила зад хълмовете в Санта Моника. Изглеждаше също, че Даниъл Кочоф отдавна се е върнал от Хаваите, няколко години е живял във Венис и после пак е заминал за Мауи, където се намираше настоящият му адрес.