Хорът на забравените гласове
- Автор: Коннелли Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хорът на забравените гласове». Краткое содержание книги:
С всяко ново събитие Хари Бош се сблъсква с все по-силна съпротива от страна на полицията. На сцената отново се появяват някогашните му врагове. По пътя си към истината Бош постоянно се пита дали това следствие няма да му бъде последно. Ровенето в миналото може да лекува стари рани — а може да предизвиква и нови, още по-парещи.
— Защо той?
— Тогава не са имали Роланд Маки. Може би си струва да подхвърлим на Уайс това име.
— Добре.
— Мисля, че после трябва да поговорим с Прат.
Двамата едновременно отвориха вратите и слязоха. Докато заобикаляше мерцедеса, Бош усети, че тя го наблюдава изпитателно.
— Защо ме гледаш?
— Има още нещо.
— Какво искаш да кажеш?
— В теб. Когато над лявата ти вежда се появи тая бръчица, знам, че става нещо.
— Бившата ми жена винаги ми казваше, че от мен не става покерджия.
— Е, какво има?
— Още не знам. Нещо в оная стая.
— В къщата ли? Нейната спалня? Искаш да кажеш, че е зловещо, дето я поддържа в същия вид?
— Не, всъщност това напълно ме устройва. Мисля, че я разбирам. Има нещо друго. Нещо е различно. Ще се сетя и ще ти кажа.
— Добре, Хари, точно в това те бива.
Влязоха в блока. След десет минути се увериха, че Маки се е изнесъл скоро след изтичането на условната му присъда.
Както очакваха, не беше оставил адрес.
14
Ейбъл Прат седеше зад бюрото си и ядеше смес от кисело мляко и корнфлейкс от пластмасова кофичка. Едновременно сърбаше и хрускаше, което лазеше по нервите на Бош. Седяха при него вече двайсет минути и му разказваха за напредъка си.
— Мамка му, още съм гладен — заяви Прат, след като омете цялата кофичка.
— Какво е това, плажна диета ли? — попита Райдър.
— Не, обаче имам нужда от диетата на Южното бюро.
— Нима? И каква е диетата на Южното бюро?
Бош усети, че Райдър се напряга. Южното бюро обхващаше мнозинството от чернокожите в града. Партньорката му сигурно се питаше дали думите на Прат не са някаква расистка шега. Понякога чувството за полицейска солидарност в управлението ескалираше до такава степен, че бели ченгета подхвърляха забележки с расистки нюанси пред свои чернокожи или латиноамерикански колеги просто защото смятаха, че в полицията цветът на синята униформа стои по-високо от цвета на кожата. И сега Райдър щеше да узнае дали Прат е сред тези ченгета.
— Смъкни си антената — отвърна той. — Просто искам да кажа, че десет години съм работил в Южното бюро и изобщо не се налагаше да мисля за теглото си. Там винаги си под пара. После ме прехвърлиха тук и за две години качих седем кила. Кофти.
Райдър се отпусна. Бош също.
— Размърдай си задника и започни да тропаш по хорските врати — обади се Хари. — Такъв беше законът в Холивуд.
— Хубав закон — съгласи се Прат. — Обаче е трудно, когато те сложат да ръководиш. Трябва да вися тук и да слушам как вие тропате по вратите.
— Но ти получаваш големите кинти — вметна Райдър.
— Да бе, да.
Това бе шега, защото като началник, Прат не можеше да работи извънредно. За разлика от подчинените си. Това позволяваше на някои детективи да печелят повече от него, въпреки че той ръководеше отдела.
Прат се завъртя на стола си, отвори ниския хладилник до себе си, извади още една кофичка мляко, отвори я и изсумтя:
— Майната му.
Този път не си сложи корнфлейкс и Бош трябваше да търпи само сърбането.
— Добре, да се върнем на въпроса — с пълна уста продължи Прат. — Искате да кажете, че след първия ден можете да свържете оръжието с оня нещастник Маки. Той е стрелял с това оръжие. Обаче още нищо не го свързва с жертвата и затова не можете да го свържете с фаталния изстрел.
— Това и още някои неща — обади се Райдър.
— Ако бях адвокат, щях да накарам Маки да признае обира, защото има давност — каза Прат. — Той ще заяви, че пистолетът го е прищипал, когато го е изпробвал, затова се е избавил от пущината — много преди убийството. „Не, господин съдия — ще рече, — не съм убил онова момиченце с него и вие не можете да докажете, че съм го извършил. Не можете да докажете, че изобщо съм виждал момичето“.
Райдър и Бош кимнаха.
— Значи нямате нищо.
Двамата пак кимнаха.
— Не е зле за един ден работа. Какво възнамерявате да правите?
— Искаме да го подслушваме — отвърна Бош. — Мобифона му и телефона в сервиза. После и домашния му телефон, когато го открием и ако изобщо има телефонен пост. Ще пуснем статия във вестника, в която ще пише, че пак проучваме случая, и ще се погрижим да я прочете. Тогава ще видим дали ще потърси някого.
— И какво ви кара да смятате, че ще потърси някого заради убийство отпреди седемнайсет години, което може и да не е извършил?
— Защото, както казахме, досега по никакъв начин не можем да го свържем с момичето. Затова си мислим, че в цялата тая история има поне още един човек. Маки или го е извършил по поръчка на някой, или е откраднал пистолета за някой.
— Има и трета възможност — прибави Райдър. — Да е бил съучастник. Момичето е било пренесено по стръмен склон. Извършителят или е много едър, или е имал помощник.