Хорът на забравените гласове

— Къде побягна пак, Смоук! — извика жената. После ги погледна. — Какво обичате?

— Госпожа Верлорън? — попита Райдър.

— Да, какво има?

— Ние сме от полицията. Бихме искали да поговорим за дъщеря ви.

Още щом Киз изрече думата „полиция“ и преди да стигне до „дъщеря“, Мюриъл Верлорън вдигна ръце към устата си и реагира така, сякаш тъкмо й съобщаваха за смъртта на Беки.

— Боже Господи! Кажете ми, че сте го заловили! Кажете ми, че сте заловили мръсника, който ми отне момиченцето.

Райдър утешително протегна ръка към рамото й.

— Не е толкова просто, госпожо. Може ли да поговорим вътре?

Жената се отдръпна и ги пусна да влязат. Като че ли шепнеше нещо и Бош си помисли, че се моли. Щом влязоха, Мюриъл затвори вратата, но не и преди още веднъж да извика на избягалата котка.

Вътре миришеше така, като че ли котката не бягаше достатъчно често. Жената ги въведе в грижливо подредена дневна, ала със стари захабени мебели. Във въздуха се носеше специфичната миризма на котешка урина. Бош съжали, че не е поканил Мюриъл Верлорън на разговор в Паркър Сентър, но знаеше, че това щеше да е грешка. Трябваше да разгледат тази къща.

Седнаха един до друг на дивана, а жената се тръшна на един от фотьойлите срещу тях. Хари забеляза отпечатъци от лапи по стъклото върху масичката.

— Какво става? — отчаяно попита тя. — Има ли нещо ново?

— Ами, новото е това, че преразглеждаме случая — отвърна Киз. — Аз съм детектив Райдър, а това е детектив Бош. Работим в отдел „Неприключени следствия“ в Пар-кър Сентър.

На път за къщата двамата се бяха уговорили да действат предпазливо със сведенията, които съобщават на членовете на семейство Верлорън. Докато не се запознаеха с отношенията им, щеше да е по-добре да взимат, отколкото да дават.

— Има ли нещо ново? — настойчиво повтори Мюриъл.

— Тъкмо започваме. В момента проверяваме старата информация. Опитваме се да наберем скорост. Просто решихме да се отбием и да ви кажем, че пак работим по случая.

Жената като че ли се пооклюма. Явно си бе помислила, че след като полицията се появява след толкова години, трябва да има нещо ново. Бош изпита мимолетно угризение, че ще скрие ДНК съответствието — джакпота, — но смяташе, че засега така е по-добре.

— Има някои неща — почна той. — Първо, докато преглеждахме следствените материали, се натъкнахме на тази снимка.

Извади снимката на осемнайсетгодишния Роланд Маки от джоба си и я остави на масичката пред Мюриъл. Тя веднага се наведе да я погледне.

— Не сме сигурни каква е връзката — продължи Хари. - Решихме, че може да разпознаете тоя човек и да ни кажете дали сте го познавали навремето.

Тя безмълвно се взираше в снимката.

— Направена е през хиляда деветстотин осемдесет и осма — прибави Бош.

— Кой е този човек? — попита Мюриъл.