Градина на желанията [необработен]

—    Не съм сигурна. Знам само, че мразеше градината. Не припарваше до нея.

—    Аз не се страхувам от градината, но иначе приличам на мама повече от теб. - Сидни грабна шепа боровинки и ги изсипа в устата си. - Първо, и аз като нея не притежавам вашата особена дарба. Второ, тя се е върнала тук, за да ти осигури спокоен живот, както аз сторих за Бей.

—    Тя не се върна заради мен! - изненадано възкликна Клеър. - Искаше ти да се родиш тук!

—    Изостави ме, когато бях на шест. — Сидни застана до отворената врата към верандата и се загледа навън. — Ако не бяха снимките й, които баба ми даде, дори нямаше да помня как е изглеждала. Ако наистина е държала на мен, нямаше да ме зареже.

—    Къде са тези снимки? Бях ги забравила.

Случи се нещо странно.

В един миг Сидни вдъхваше аромата на билките, които се сушаха на верандата, в следващия някакъв вихър я понесе обратно към Сиатъл. Озова се в дневната на къщата и осъзна, че се взира в канапето. Приближи се до него и го повдигна от едната страна. Отдолу имаше плик с надпис „Мама“. Толкова отдавна не беше гледала снимките, че бе забравила къде ги е скрила. На тях беше запечатан скитническият живот на Лорълай — онзи живот, който Сидни толкова дълго и упорито се беше мъчила да забрави. Тя взе плика, започна да преглежда фотосите и попадна на един, от който сърцето й се сви от страх. Майка й (тук вероятно беше на около осемнайсет години) стоеше пред фран-цисканската мисия „Аламо“ в Тексас. Усмихваше се и

държеше саморъчно направена табела с надпис: „Майната му на Баскъм! В Северна Каролина е тъпо!“ Като тийнейджърка Сидни смяташе, че снимката е много забавна и оригинална, но сега я побиха тръпки. Ами ако Дейвид бе намерил плика? Ами ако се беше досетил, че бегълките са се приютили в градчето Баскъм в Северна Каролина? Тя го чу да отваря входната врата и бързо пъхна плика обратно под канапето. Той се прибираше у дома. Щеше да я завари тук.

—    Сидни?

Сидни сепнато отвори очи. Беше се върнала в Баскъм. Сестра й стоеше до нея и разтърсваше рамото й.

—    Сидни?

—    Забравих да ги взема - прошепна тя. - Снимките. Забравих ги.

—    Зле ли ти е?

Сидни поклати глава и се опита да се вземе в ръце. Обаче изпитваше ужасното предчувствие, че Дейвид ще разбере за посещението й. Той щеше да разбере, че е мислила за нещо, което е забравила в къщата. Бе открехнала една врата. Дори сега й се струваше, че усеща миризмата на одеколона му, сякаш го беше довела със себе си.

—    Нищо ми няма. Замислих се за мама. - Тя сви рамене, помъчи се да прогони страха. Дейвид не знаеше къде са снимките.

Нямаше да ги намери.

***

Вечерта Иванел облече върху нощницата си халат с къси ръкави и тръгна към кухнята. Наложи й се да прескача кутии, пълни с ролки лейкопласт и киб-

124

рити, ластичета и играчки за коледна украса. Щом се добра до кухнята, затърси микровълновия уред за пуканки. Отмести настрана няколко тостера в неразпе-чатани опаковки, и купчинка блистери с аспирин.

Тези неща не й трябваха, дори понякога се дразнеше от бъркотията. Опитваше се да ги складира в стаите, които не използваше, но доста предмети сякаш й се изплъзваха, за да застават на пътя й, да я спъват и да й пречат. От друга страна, тя знаеше, че някой ден нещо ще потрябва някому, затова предпочиташе подаръците да са й под ръка, вместо в три сутринта да хукне да ги купува от денонощния „Уолмарт“.