Мъжки игри

До блока, където живееше Михаил, пътуването от „Профсъюзна“ беше неудобно, трябваше да направят две прехвърляния с метрото. През целия път Анна бе мълчалива, при всяка възможност гледаше да седне, вероятно за да не бие на очи с ръста си, вървеше прегърбена и не вадеше ръцете си от джобовете. Едва когато престъпи прага на жилището на новия си познат, се отпусна и поизправи снага.

— Толкова съм намръзнала цял ден, че дори ме е страх да се съблека — призна тя. — Всяка вечер имам чувството, че вече никога няма да се стопля.

— Тук, при мен, е топло — забеляза Доценко, като мислено се поздрави, че сутринта на излизане не бе отворил малкото прозорче за проветряване. Сега в жилището беше не просто топло, а направо задушно, той не понасяше това, но за Аня сигурно щеше да е добре дошло.

— Съвсем сам ли живеете? — попита тя.

— Живея с майка си, но сега тя е в болница.

— Нещо сериозно ли? — В гласа на Аня прозвуча искрено съчувствие.

— Не, просто се отвори възможност да я вземат в добра клиника за общо укрепване на организма, да й бият витаминчета, да й направят някои процедури. Събличайте се, Анечка, и да вървим в кухнята. Не съм добър кулинар, така че ще сготвим вечерята заедно, а ако не стане вкусна, мъжествено ще си я изядем двамата.

Анна бавно, сякаш с нежелание, разкопча дългото си, почти до коленете ватирано яке, свали плетената си шапчица и ботушите с платформата. Сега изглеждаше съвсем различна от преди, когато седеше — нещастна и премръзнала, с червен нос — над своите вестници и списания. Под якето носеше красив синьо-зелен пуловер, а дънките, изопнати върху невероятно дългите мускулести крака, бяха модерни и явно нови. Нещо повече — когато изчезна плетената шапчица, която покриваше главата и ушите й, се оказа, че Анна Лазарева има гъста и лъскава тъмноруса коса, а на работа — дори такава безинтересна като нейната — ходи с обеци. Разбира се, не диамантени, но красиви, дълги и сребърни, с инкрустирани синьо-зелени камъчета, в тон с пуловера. Да, бившата баскетболистка безспорно не беше красавица, но нямаше съмнение, че се грижи за себе си. Интересно би било да се разгледат ръцете й, мислеше си Доценко, докато водеше гостенката към кухнята и вадеше от хладилника продуктите, от които трябваше да приготвят вечерята.