Мъжки игри
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #17
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мъжки игри». Краткое содержание книги:
Анна го погледна замислено, после рязко се изправи от столчето си. Наистина беше височка дори за Доценко, чийто ръст беше метър и осемдесет и девет, но не толкова, че това да изглежда смешно. Нещо повече — за по-голямата част от хората, които бяха на ръст под метър и осемдесет, те изглеждаха на практика еднакво.
— Все още ли искате да продължим разговора си? — попита тя неочаквано ядно.
Агресията избухна у нея внезапно, на пръв поглед нищо не я предвещаваше. Допреди миг бе седяла, леко прегърбена, на своето неудобно ниско столче, бе отхапвала от сандвича и бе отпивала от кафето, като се бе усмихвала плахо на Миша, страхувайки се, че той ей сега ще се обърне и ще си тръгне, и не щеш ли, гласът й изведнъж стана напрегнат, устните — тънки, очите засвяткаха, а зачервените от студа бузи дори пребледняха.
— Ръста си ли имате предвид? Ами и аз не съм малък. Разликата помежду ни е най-много пет сантиметра. Покажете ми ботушките си. Ами ето, знаех си — на платформа са. Значи всъщност разликата ни е още по-малка. И изобщо, Анечка, аз не разбирам какво общо има тук ръстът ви. Честно казано, мен повече ме интересува душата. Защо се ядосахте? Да не ви обидих с нещо?
Тя не отговори, мълчаливо си седна на стола и започна да брои вестниците в един голям кашон. По това как се тресяха пръстите й Доценко разбра, че Аня е силно развълнувана и се мъчи да се овладее.
— В колко часа приключвате работа?
— Към седем. Понякога в осем. Когато дойде колата — отговори тя с безизразен тон, без да повдигне глава.
— Ако се върна в седем, ще ви заваря ли тук?
— Ке знам. Може би.
— Тогава ще се върна в шест — весело обеща Доценко. — Само ми обещайте, че докато се върна, ядът ви към мен ще е минал. Колко ви дължа за вестника и двете книжки?
— Шестнайсет и петстотин — тихо каза Анна.
Доценко плати, пъхна в дипломатическото си куфарче купената книжнина и слезе в метрото.
На „Профсъюзна“ той се върна в шест и половина. Известно време постоя настрани и наблюдава Лазарева. Момичето често поглеждаше часовника си и всеки път лицето й все повече помрачняваше. В един момент на Миша му се стори, че тя ей сега ще се разплаче, тогава разбра, че става неприлично да се бави повече. Купи от най-близкия павилион хубава бяла роза с дълга дръжка и приближи до Анна.
— Добър вечер, Анечка! Забравихте ли ме вече?
Лицето й разцъфна от такава радост, че Миша се почувства неловко. Очевидно всичко, което му бе разказала служителката от Федерацията по баскетбол, беше истина. Аня Лазарева наистина беше готова да види у всеки мъж, удостоил я с вниманието си, романтичен ухажор и дори кандидат за женитба. А пък ако този мъж беше висок и красив…
— Това е за вас. — Той й подаде розата. — Страх ме е само, че цветето ще измръзне, докато с вас си приказваме за превратностите на любовта. Продайте ми два вестника, ще го опаковам. Ще го загърна в няколко пласта, все пак на горката розичка ще й бъде по-топло. Кога ще дойдат вашите освободители?
— Моите какви? — не разбра Аня.
— Онези, които трябва да ви освободят от тази разноцветна преса и да ви пуснат да се приберете.
— Не знам. Сигурно скоро. А вие бързате ли?
— Не. Заникъде не бързам, свърших всичките си работи и дойдох да ви изпратя след работа, където кажете. Надявам се, че не живеете в съседния блок?
— В Орехово-Борисово. Далече е. Двайсет минути пеша след метрото.
— Не е далече, Анечка, това е прекрасно. Чака ли ви някой вкъщи?
— Само родителите ми.
— Тогава ви каня да вечеряме. На топло е по-приятно да се разговаря. Съгласна ли сте?
— Не съм облечена за вечеря.
— Аз ви каня вкъщи. Така че дрехите нямат значение.
— Не знам… Толкова е неочаквано.
Зад гърба на Анна спря малък пикап, от който слязоха двама едри младежи.
— Анче-цветче, събирай стоката! — извика един от тях.
Доценко се дръпна настрана, за да не се пречка. Наблюдаваше Анна Лазарева и се опитваше да намери признаци на психическа неуравновесеност. Излишна рязкост или, напротив, необяснима забавеност на движенията, неадекватна реакция на репликите на околните, внезапен гняв, немотивиран истеричен смях и много други неща биха могли да послужат като сигнал на Михаил, че на това момиче не всичко му е наред. Засега не се забелязваше нищо подобно. Но нали по време на първия им разговор имаше един пристъп на внезапно озлобление? Имаше и тресящи се ръце, и безуспешни опити за овладяване на вълнението. Имаше го всичко това. Никой не би го отрекъл.