Посмъртен образ

— Аз имам право — сухо възропта Вазнис, сякаш не бе чул обясненията на Стасов. — Аз съм законен наследник на дъщеря си и имам право на цялото й имущество.

— Безспорно имате това право. Но малко по-късно, не сега.

— Но аз трябва да взема дрехи, с които да погребем Алина. Нали не мога да я сложа в ковчега с този…

Той презрително изкриви лице и Стасов си спомни, че мъртвата Алина бе намерена, просната на дивана, по почти прозрачен пеньоар, наметнат върху съблазнително къса нощничка с дантели и тънки презрамки.

— Това е друг въпрос. Но пак ще трябва да получите разрешение от следователя. С вас ще дойде някой от служителите на милицията и ще вземете всичко, което ви трябва за погребението.

— Но той да даде ключовете! — упорито повтори Вазнис, загледан някъде в пространството.

— Те обаче не са у мен — обади се Смулов. — Взеха ми ги от милицията. Така че при всяко положение трябва да се обърнете към тях, а не към мен.

Вазнис бавно се надигна от фотьойла и Стасов остана поразен от огромния му ръст. На него самия не му достигаха четири сантиметра до двата метра и отдавна, още от детството си, беше забравил как може да стоиш и да гледаш един човек в очите, без да навеждаш глава. Сега старият латвиец гледаше Стасов от упор с малките си сиви очички и той потрепери вътрешно от враждебността, която плисна и го обля през тези сиви цепнатинки. После Вазнис бавно се обърна към Мазуркевич, обгърна и него със студен поглед. Накрая изви очи към Смулов, който седеше неподвижно във фотьойла до бюрото.

— Ти я уби! — изрече той силно и отсечено. — Ако не беше я снимал в лайнените си филми с тези лайнени ужаси, тя щеше да бъде жива. Ти си виновен. Ти!

Всички се вцепениха от изненада и никой дори не забеляза как Валдис Вазнис напусна кабинета на Михаил Николаевич Мазуркевич.