Посмъртен образ
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #9
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Посмъртен образ». Краткое содержание книги:
Несъмнено Инга е смятала, че е несправедливо Имант да не получи нищо. Той е бил единственият й отдушник в този чужд град, сред чуждата култура, в чуждата страна. Безправна домашна помощница, лишена от възможността да роди собствено дете, но принудена редовно да изпълнява съпружеския си дълг, намерила утеха в младото момче, само няколко години по-малко от нея. Близките отношения между мащеха и заварен син — също както и между втори баща и доведена дъщеря — не са рядкост, тъкмо обратното. Просто не е прието да се говори за това, а и малко се пише. Тоест това е нещо обичайно. Възможно ли е Имант да е убил собствената си сестра заради брилянтите? Възможно е. А ако Харитонов наистина е занесъл парите, тогава на убиеца са му паднали от небето и тези шест и повече хиляди долара. Ами Инга? Възможно ли е да го е направила тя заради единствения си близък човек? Напълно възможно е.
Коротков твърде отдавна работеше в криминалната милиция, за да се доверява на заключения от типа: той не може да го е направил, не е такъв човек. На въпроса може или не може той винаги отговаряше от гледна точка на физическите възможности на заподозрения. Дебел човек не би могъл да влезе през малко прозорче. Нисък човек не би могъл да удари висок човек по главата отгоре, освен ако не е стоял върху табуретка. Не може някой да е прегазил с колата си другиго, ако дори не знае как се пали кола. Той отхвърляше всички останали разсъждения, които се опираха на оценки на характера и психиката. Юрий добре знаеше, че човекът може всичко — в най-общия смисъл на думата. И най-добрият и кротък човек може да освирепее. И най-жестокият и агресивен — да прояви жалост и сантименталност. Какво ли не се случва на този свят!
Колкото до алибитата, през нощта на 15 срещу 16 септември, когато е била убита дъщеря му Алина, Валдис Вазнис бил на работа. След като се пенсионирал, той припечелвал и като нощен пазач — през две нощи на третата: застъпил на пост в шест часа вечерта в петък, докато го сменили в шест часа вечерта в събота. Инга и Имант са си били вкъщи. Прекрасно алиби, мечтата на детектива! Класиката на криминалния жанр, дявол да го вземе!
От телефонна кабина до метрото Коротков се обади на Настя:
— Аска, само не ме убивай веднага, нося ти още двама заподозрени.
— С мотиви ли?
— И с мотиви, и с възможности, и без стабилно алиби. Взаимно си създават алибито, но и двамата са заинтересовани. Да се връщам ли в службата или да се заема със Семенцова?
— Ако можеш, ела си тук, ще ми разкажеш подробно всичко. После ще се заемеш със Семенцова, а аз през това време ще помисля малко.
Коротков излезе от кабината и едва сега усети колко е огладнял. Огледа се и забеляза наблизо павилион, където продаваха топли кренвирши. Взе си три кренвирша със съмнителна наглед салата от домати и краставици, към това гастрономическо великолепие добави бутилка „Пепси“, качи се в колата и пое към „Петровка“.
Алина Вазнис три години преди смъртта си
Най-сетне животът й се усмихна. Най-сетне се намери човек, комуто не бе безразлична, комуто бе интересно не само каква е отвън, но и какво има отвътре. Андрей Смулов.
Веднага, още в първия момент тя разбра, че режисьорът се е влюбил в нея, но в това нямаше нищо необичайно. И по-рано се бяха влюбвали в нея точно така, от пръв поглед. Необичайното беше друго — той разговаряше с нея дълго, внимателно я изслушваше, а после отново и отново задаваше въпроси и отново я слушаше…
— Какво мислиш за?… А защо ти харесва?… А защо не ти харесва?… Става ли ти тъжно, когато?… Сънуваш ли цветни сънища?…
И така до безкрай.
Алина изпитваше признателност към Смулов. Той беше търпелив и когато на снимачната площадка нещо не ставаше както трябва, никога не й се караше, не се ядосваше, а даваше почивка, отвеждаше я настрана и като се взираше изпитателно в очите й, питаше: Защо? Защо не можеш да го направиш така, както трябва? Какво ти пречи? Напомня ли ти нещо? Нещо неприятно ли? Кажи ми, подканяше я той, и хайде заедно да опитаме да го преодолеем. Не го дръж в себе си, не го крий — скритото страдание разяжда душата ти и ти пречи да играеш, изплискай го навън, разкрий се!
Тя беше вече на двайсет и две години и се бе превърнала в истинска неврастеничка. Лудия се появяваше в живота й ужасяващо редовно ето вече шестнайсет години. Беше станал част от живота й, а животът се бе превърнал в кошмар. Понякога се опитваше да убеди себе си да отиде в милицията и да подаде оплакване срещу него, но мисълта, че ще трябва да разказва пред чужди, не твърде тактични мъже всичко от самото начало, да повтаря отвратителните думи, които Лудия й бе говорил, я хвърляше в ужас. Алина бе сигурна, че сама си е виновна за всичко — и именно това ще й кажат в милицията. Тя е омърсена. Тя е порочна и развалена. Търпяла е това шестнайсет години? Заслужила си го е. Да им разкаже как, неиздържала напрегнатото очакване, сама е излизала в градинката, та това да се случи по-бързо? Нима ще разберат? Те ще я изложат на позор и ще я направят посмешище.