Посмъртен образ
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #9
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Посмъртен образ». Краткое содержание книги:
На петнайсет години вече разбираше всеки негов жест, знаеше защо към края на своя тих, сладострастен разказ той отдръпваше ръка от косата й и я слагаше между краката си. Знаеше защо внезапно млъкваше насред думата, мълчеше две-три секунди, а после дълбоко и някак дрезгаво въздъхваше. Даваше си сметка какво става с този човек, седнал на пейката до нея, и не изпитваше нищо друго, освен ужас и отвращение. Но беше свикнала с ужаса, и с отвращението бе свикнала. И с чувството за вина. И със самотата.
Тя нямаше приятелки и така и не се научи да общува с хората. Алина произнасяше мислено дълги пламенни монолози, разговаряйки с въображаеми събеседници, разказваше им за прочетени книги и гледани филми, спореше, нещо доказваше, обясняваше. Оплакваше им се и ги утешаваше в отговор на техните оплаквания. В главичката й съществуваше цял един свят, населен с добри, умни хора, на които беше интересна и които не бяха безразлични към нея, грижеха се за нея и се вълнуваха заедно с нея в дните, когато държеше изпити. Ала отвореше ли уста, веднага я сковаваше някакъв мъртвешки студ. Струваше й се, че никой не се интересува от нея, на никого не е потрябвала със своите мисли и преживявания. И освен това се страхуваше. Детският й опит се бе оказал твърде горчив и оттогава Алина Вазнис ужасно се страхуваше, че всяка изречена дума ще навреди на самата нея.
Учителите нищо не забелязваха. Понеже притежаваше прекрасна памет, тя свободно разказваше уроците, научени от учебника, а нормално развитият интелект й позволяваше без усилия да решава задачите по физика, математика и химия. Единствено изключение беше учителката по литература, която имаше навик да задава въпроси не според учебника. След като изслушваше отговора на ученика на тема: Образът на Наполеон в романа на Толстой „Война и мир“, тя например питаше:
— А ти как мислиш, бил ли е Наполеон жесток човек? Нали си чел романа, какво е твоето собствено впечатление?
Ако зададеше такъв въпрос на Алина, тя започваше да мънка, да изстисква от себе си думи, които и в най-малка степен не можеха да предадат онова, което мислеше. Да, тя имаше собствено мнение, но панически се страхуваше да го изрази на глас. Ами ако отново сбърка нещо? И всички отново й обърнат гръб?
— Това направо ме смайва — казваше в такива случаи учителката. — Алина, та ти пишеш такива блестящи съчинения, защо говориш толкова лошо?
„Защото само вие четете съчиненията ми — мислено й отговаряше Алина. — А устния ми отговор ще чуе целият клас. Защото на вас ви имам доверие, вие никога няма да ме опозорите пред всички, дори нещо в съчинението ми да не е както трябва. А ако изрека нещо смешно или невярно, съучениците ми ще ми се подиграват и ще ме презират.“
И всичко това — защото брат й Имант й беше внушил панически страх пред произнесената дума. На петнайсет години тя вече знаеше и разбираше всичко, което трябва да знае и разбира момиче на нейната възраст. И естествено знаеше, че няма думи, от които в устата израстват лишеи. Но детските й страхове живееха у нея, бяха пуснали разклонени корени и растяха все по-надълбоко и по-надълбоко. Тя продължаваше да се страхува от хората и да страни от тях, следователно почти не говореше на глас, но пък много мислеше и разговаряше със себе си.
Беше твърдо решила, че ще стане актриса. И това решение бе предопределено далеч не от подбудите, които ръководят огромното болшинство момичета, подаващи документи във ВГИК или ГИТИС2. Най-малко мислеше за слава, известност, красив живот и гастроли в чужбина. Искаше й се да говори и да бъде чута, искаше й се да предаде на хората онзи океан от мисли, чувства, преживявания, оценки, които се бяха трупали у нея дълги години. Но да го направи не от свое име, не от името на Алина Вазнис, а сякаш от името на героините, които ще играе. Този океан напираше да излезе от бреговете си, разкъсваше на парчета неукрепналата психика на момичето, но беше заключен у нея от вкоренения страх, че ще бъде неправилно разбрана и отхвърлена. А кой може да направи това с един измислен персонаж?
2
Държавен институт за театрално изкуство. — Б.пр.