Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Спрях да си поема дъх. После много гордо обявих:
— Изкарах над три хиляди долара на този търг. И за пръв път през живота си осъзнах, че наистина ме бива да търгувам. Жив талант се оказах. Приказките на водещ буквално се лееха от устата ми, сякаш животът на Земята всеки миг ще свърши. — И се засмях на спомена. — Към края на търга в залата влезе деканът и буквално зяпна. Не издържа и минута и се измъкна навън, без да каже думичка. Сигурен съм, че дотогава в Балтиморския колеж по хирургична стоматология не бе провеждан подобен търг, а и надали друг го е правил след мен. Да не говорим колко успешен се оказа.
— Спомена, че парите ти били на привършване — рече Агента маниак.
Свих безразлично рамене.
— Донякъде така си беше, но не то ме принуди. Истината е, че само няколко дни преди това ми позвъни Елиът, така нареченият Пингвин. Лежах у дома с вперен в тавана поглед и се чудех какво, по дяволите, да правя. Беше малък мансарден апартамент, току до Балтимор, с безкрайно скромна мебелировка — легло и прогнил, тапициран с вълнен плат диван. Пингвина живееше по това време в Куинс и ми се обади страшно развълнуван, буквално останал без дъх. „Открих начин да печелим като от плажа, само че целогодишно — рече. — Работя при един търговец на месо и морски продукти и печеля по двеста и петдесет на ден, в брой. Че и служебен автомобил ми дадоха.“ И мен май най-много ме шашна именно този факт. „Сериозно ли говориш? И кола са ти дали? Ама това е страхотно, ей Богу…“. „Да, рече, и мога и теб да те уредя, ако искаш.“
Направих пауза, припомняйки си думите на Пингвина.
— Сега, като си мисля, трябваше да се усетя, че нещо ме будалка. Не забравяйте: Елиът не каза да са му дали служебна кола, а „служебен автомобил“, което е леко особена формулировка, нали? Представи си, че почнеш работа в Ай Би Ем и ти дадат кола. Би ли я нарекъл „служебен автомобил“? Напротив, ще се изфукаш: „Ай Би Ем ми дават служебна кола!“. Но мисълта да печелим целогодишно като от плажа ми прозвуча безкрайно примамливо, та не задълбах в подробности. Накрая само попитах: „Ама ти, Елиът, сигурен ли си, че ще ме вземат? Реално нямам никакъв търговски опит“.
И се разсмях.
— Представяте ли си каква ирония се е съдържала във въпроса ми? — Поклатих невярващо глава.
— Къде му е иронията? — попита с равен глас Копелето. — Аз лично не я долавям.
— Ами фирми от рода на „Грейт Американ Мийт енд Сийфуд“ — както се наричаше фирмата на Елиът — вечно търсят агенти по продажбите. Същото важи и за фирми като „Стратън Оукмънт“, „Монро Паркър“, „Кърби Вакуум Клийнърс“ и всяка друга компания, която се нуждае от сладкодумни продавачи на комисиона. — Спрях и пак се замислих за миналото. После продължих: — В „Стратън“ бяхме въвели така наречения огледален тест. Сиреч пъхаш огледало под носа на кандидата и чакаш да се замъгли. Ако стане, вземаш го. Ако не, значи е умрял, и това е единствената причина, поради която можеше да не наемем някого; а, и правоспособни борсови посредници категорично не вземахме, понеже знаят прекалено много. Търсехме млади и наивни, гладни и тъпи хора. — И свих рамене. — Дайте ми такъв човек и без всякакви проблеми ще го направя богат. Но ако е човек с акъл и въображение, бая ще се озоря.
Както и да е, Пингвина ми почурулика още няколко минути колко прекрасен бил бизнесът с месо и морски продукти. „Идеални ресторантски продукти — убеждаваше ме той. — Само най-висококачественото.“
Абе звучеше ми прекалено добре, за да е истина, но пък никога не бях улавял Елиът в лъжа. Че беше понякога прекалено доверчив — беше, но никога не ме беше лъгал. Та аз се абстрахирах от скептицизма си, натоварих догоре своя „Мъркюри-Кугър“, модел 1973 година, и заминах за Ню Йорк да хвърля бомбата на родителите ми. Това стана през февруари 1985 година. Тогава бях на двайсет и две. И животът ми тепърва започваше.
Седма глава
Раждането на един търговец
— Събра си, значи, багажа и замина — каза Вещицата, клатейки напред-назад глава.
— Да — отвърнах нехайно, — точно тъй сторих. И взех със себе си всичко, което притежавах на този свят, тоест куфара, пълен с мръсни дрехи, и ризата на гърба ми. И трите хиляди долара от търга, естествено. И до днес не мога да се начудя на лекотата, с която напуснах Балтимор. Наемът за апартаментчето се плащаше ежемесечно, нямах кой знае каква мебелировка, а финансовите ми задължения на практика бяха нулеви. Най-гадното бе, че щях пак да съм принуден да живея при родителите си, което не е никак приятно. Те все още обитаваха двустайния апартамент, в който израснах. Онзи, същия, който се бях заклел да напусна, щом забогатея.