Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
— Значи буквално е мамел клиентите! — отсече Вещицата.
Засмях се вътрешно.
— Да, Мишел, буквално ги мамеше. И да ти кажа, в началото и аз се шокирах. Деянието му ми се струваше адски гадно, абсолютно подло. Пингвина обаче си имаше готово оправдание. Той, честно казано, за всичко си намираше оправдание.
Бяхме някъде по южното крайбрежие на Лонг Айлънд, когато повдигнах въпроса. Елиът шофираше, търсеше „неразорани територии“, което на пингвински ще рече места, където тоя лаф още не го е пробутвал. Беше ранен следобед и вече бях чул изпълнението му поне шест пъти, но не беше продал дори една кутия. „Каква е тая шашма бе, Елиът? — Попитах го. — Сигурен ли си, че изобщо е законно?“
А Елиът ме изгледа така, сякаш току-що се бе изтърсил от камион с репи, и възкликна: „Аре стига бе, намери се кой да пита! Ебаси и двуличника! Че нали ти стискаше дъната на пластмасовите чашки за сладолед, че да изглеждат по-пълни? — И въздъхна дълбоко: — Никаква разлика няма, приятелче. Да не говорим, че подобни меса изобщо не се продават по супермаркетите.“
Поклати глава и му рекох: „Добре де, добре. Разбирам, че стоката ни е първокачествена и прочее, и съм готов да се радвам на това; но то не променя факта, че си един лъжлив чувал с лайна! — И след кратка пауза добавих: — Що се отнася до стискането на чашките, получаваше се единствено заради това, че бяха нанизани една в друга с дъното нагоре. Така че, щом дръпнех най-горната, тя автоматично се свиваше.“
„Да бе да — изчурулика Пингвина. — Чиста случайност, какво да се прави! А ти що не ги дърпаше, като са изправени с отвора нагоре, а? — И забели очи, демек, че не ми вярва. — Така или иначе, шашмата със завишените цени е повсеместна практика. Сериозно ти казвам. Влез в който и да било магазин за бижутерия или електроника, и сам ще се убедиш. Абсолютно всички действат по този начин.“
Млъкнах и оставих думите му да висят във въздуха. След което казах:
— Няма съмнение, че беше прав в това отношение. Във всички бижутерии може да го видиш. Надуват цената на етикета, после пред очите ти ти правят отбивка, та да си мислиш, че адски изгодно го купуваш. — Нова пауза. — А номерът с излишъка не се различава кой знае колко от ония магазини, които обявяват „окончателна разпродажба пред ликвидация“. Повечето от тях от десет години насам все такива разпродажби обявяват и все още са пред ликвидация!
Поех дълбоко въздух и продължих:
— Както и да е, по-голямата част от първия ми ден я прекарахме в квартали с работещи хора от средната класа. Чукахме по врати и натискахме звънци. Реакцията им беше опустошителна. Навсякъде захлопваха вратите под носа ни и само дето не ни казваха да вървим да мрем. Към два следобед Елиът започна да изпада в негативно настроение и да се оплаква: „Никой не ще да купува месо днес.“ — Поклатих глава и се засмях тихичко. — Мъка ми беше да го гледам. Копелето само дето не се разплака! На плажа бяхме всеобщи любимци, едва ли не прочути личности. Тук обаче ни отбягваха, сякаш сме прокажени.
И все пак Пингвина успя някак си да продаде дванайсет кутии през този ден и още шестнайсет — на следващия. — Кимнах бавно, за да подчертая колко ме е впечатлила неговата упоритост. — Едно само ще ви кажа за Пингвина — непреклонно копеле е. Клатушкаше се от врата на врата, чукаше, докато кокалчетата му се разкървавиха, дори сълзи преглъщаше. Но си докарваше средно по триста долара на ден от комисиони, така че си заслужаваше да пусне някоя и друга сълза. Това навремето си бяха съвсем сериозни пари, хеле пък за някой, който току-що е прекратил следването си по стоматология. „Ебал съм му майката — рекох си. — Може и да е шашма, но ще взема и аз да опитам.“
Спрях и вдигнах поглед към Агента маниак.
— Искаш ли да познаеш какво стана след това?
Агента маниак се усмихна и поклати няколкократно глава.
— Представям си.
— Съмнявам се — рекох, — понеже и в „Грейт Американ“ никой не успя да го предугади. Добре де, рекох си, щом възраженията са най-вече против цената, що не почнем да търсим клиенти сред богатите? Или поне сред онези богати, които познавам. Лошото е, че всъщност не познавах никакви богати хора — ако не броим Дейвид Ръсел, бащата на гимназиалното ми гадже. Но и там положението беше съмнително, понеже той току-що се беше разделил с жена си и нямах представа къде живее. За нея бях сигурен, че е още в просторната им къща в Уестчестър, но не ми беше удобно просто така да почукам на вратата й. Не знам защо, но тя открай време не ме харесваше. Какво толкова е имало да не ми харесва, Мишел? — погледнах закачливо вещицата.