Господарката на Рим

– Варварино – извика от сянката на двора с пронизителен глас едно от хубавите момчета роби на Галий. – Твоето момиче е тук.

Ариус с тъп звук заби върха на тренировъчния меч в пясъка и тръгна с неравна походка по коридора. Отвори със замах вратата на малката си килия и се ухили, когато я видя да стои до тесния процеп на прозореца с качулката, все още захлупена върху лицето ѝ.

– Теа, ти! Той се спря.

– Много съжалявам – каза Лепида Полиа, като се обърна и свали качулката от високо вдигнатата си черна коса. – Теа не можа да дойде.

Той отстъпи назад инстинктивно, сякаш на пътя му се беше изпречила отровна змия.

– Така ли се отнасяш към старите приятели? – Лепида грациозно свали наметалото си, разкривайки нефритенозелена туника и наниз от перли около шията си. – Някога бяхме толкова добри приятели, Ариус. Спомням си едно конкретно пиршество в къщата на баща ми, когато ти се държа много приятелски.

– Къде е Теа? – думите ѝ дращеха слуха му.

– Защо ти е, няма я… – Лепида кацна на крайчеца на леглото му и проточи врат като любопитна птица. – Съвсем я няма, скъпи мой Ариус.

Нещо студено се разви от спиралата в дъното на стомаха му.

– Какво искаш да кажеш?

– Баща ми я продаде. Търговецът на роби я изведе от града. А, да, мисля, че беше вчера сутринта.

Търговец на роби!

– Къде я заведе?

– Е, защо очакваш да знам това? – рече тя, докато разглеждаше боядисаните си в златисто нокти. – Какво ме интересува някаква си робиня?!

Стаята се завъртя и побеля. Същият ефект, помисли си бегло той, както когато те ударят по главата с шипа на щита.

– … знам, че беше привързан към нея, разбира се – продължаваше да бъбри Лепида, – но тя не струва. Наистина. Пускаше се на всички мъже в къщата.

Теа. Теа с полузатворени очи, докато пееше, Теа, която се смееше нощем, Теа, която го целуваше в мрачното преддверие и го учеше да бъде нежен. Теа...

– … наистина бях доста разочарована, когато предпочете нея пред мен, нали разбираш – една мека малка ръка докосна рамото му и започна да го гали лекичко. – Но мисля, че мога да бъда убедена да забравя за това. В настроение ли си да ме убедиш, Ариус?

Теа. Теа. Теа.

Той се протегна и постави дланта си върху лицето на Лепида. Сините ѝ очи заискриха и тя извърна глава, за да впие игриво зъбите си в палеца му.

– Ти – проклета кучко!

Той вкара ръката си в косата ѝ и я блъсна в стената.

Тя залитна, отскочи от удара и преди да успее да вдигне и пръст, той беше грабнал ножа от масата и я беше проснал на леглото.

– Къде е Теа? – върхът на ножа опираше в меката бяла шия. – Къде е?