Господарката на Рим

– Татко… това момиче, Полиа… ами… тя е още дете – беше се изпуснал той преди четири години. – Извинявай, не трябваше да...

– Съвсем правило наблюдение – усмихна се баща му. – Знам какво си мислят всички – стар развратник с младо момиче. Нямам нищо против да дам на хората повод да се посмеят.

Кипналата от гняв кръв обагри бузите на Паулиний. Никой не може да се подиграва на баща му пред него!

– Кой ти се смее? – запита той.

– Всички – каза Маркус сухо. – Не настръхвай така, момче!

– Но те говорят.

– Говори се, че съм си загубил ума по момиче, което е достатъчно младо, че да ми бъде дъщеря. Те не знаят, че това е заповед на императора, против волята ми. И все пак мисля, че двамата заедно можем добре да се справим, Лепида и аз – усмихна се Маркус. – Нямам никакви илюзии, Паулиний. Не и на моята възраст. Но Лепида ме харесва достатъчно и това може да е приятно.– Паулиний осъзнаваше с чувство на неудобство, че собствената му майка не е била особено… приятна.

– Приятна ли? – беше изръмжала веднъж леля му Диана. – Паулиний, та тя беше кучка от класа!

– Лельо Диана… – започна той, но не успя да опровергае думите ѝ.

Беше едва на три, когато майка му се беше развела с баща му, на десет, когато беше починала, но въпреки това си спомняше как тя крещеше и мяташе предмети. Веднъж, спомни си той, беше хвърлила всичките сто четирийсет и два свитъка на Аб Урбе Кондита на Ливий във фонтана на атриума.

– И бездруго не беше особено добро издание – спокойно отбеляза тогава баща му.

Е, ако баща му искаше малко спокойствие на старини, тогава имаше благословията на сина си и никой няма да си позволява да му се подиграва! Във всеки случай – не и пред Паулиний Вибий Август Норбан.

Верий все още говореше с глас, приглушен в мраморната маса за масаж:

– Знам, че си твърде докачлив, че да позволиш на баща ти да ти помага – въпреки че не разбирам защо; ако той беше мой баща, вече щях да съм си измолил префектура, но ако нямаш намерение да го молиш да те пратят да воюваш в Германия, поне помогни на мен.

– Още ли мечтаеш за битки и слава на Рейн?

– Сънувам го всяка нощ. Будя се точно когато императорът ме награждава с лавров венец и с триумф. Де да бяхме отишли с него в Тапе[16]!

– Явно са успели да пробият вражеските редици и без нас.

– Домициан следва примера на император Тит, сигурен съм в това. Накарай Руфий Скаврус да разказва за битките на Тит в Иудея; ще чуеш най-хубавите истории. Като момче най-голямата мечта на Паулиний беше да спаси живота на императора. Да се хвърли на пътя на отровна стрела, да повали прицелващ се убиец, да съсече цяла орда от варвари. Глупави момчешки мечти. И все пак… да служи, просто да служи!

– Да си Норбан означава да служиш! – беше го учил баща му.

Да накара баща си да се гордее с него щеше да е по-хубаво от всеки лавров венец или почести.

– Хей, събуди се! Време е да вървиш да се подмазваш на баща си и на неговата очарователна, очарователна съпруга – запримигва шеговито Верий. – А аз ще предам на Антония най-добрите пожелания от твое име.