Снежния човек
- Автор: Несбё Ю
- Серия: harry hole #7
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572571
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Снежния човек». Краткое содержание книги:
Осло през ноември. Паднал е първият сняг. Момче на име Юнас се събужда през нощта и открива, че майка му я няма. Поглежда през прозореца и вижда на студената лунна светлина снежния човек, който по-рано същата вечер се е появил необяснимо в двора им. А около врата на снежния човек е увит розовият шал, който детето е подарило на майка си за Коледа.
Хуле прозира връзка между заплашително писмо до него и изчезването на майката на Юнас, вероятно и на още дузина жени, потънали в неизвестност все по първи сняг. Със задълбочаването на разследването усещането му, че е пионка в ужасяваща игра, става все по-осезаемо, а убиецът създава и постоянно променя правилата.
Свиреп, напрегнат, с брилянтно развити образи и просмукана от злокоба атмосфера, „Снежния човек“ е наелектризираща творба от един от най-добрите криминални автори на нашето време.
Късно вечерта малкият Хари се прибра. Влезе в кухнята, капнал от умора. Баба му го прегърна и каза, че баща му, дядо му и съседите отишли да го търсят в гората. Къде е ходил толкова време?
В гората.
А не е ли чул виковете им? „Хари, Хари“, викали го те. Баба му непрекъснато чувала как го търсят.
В зряла възраст Хари вече бе забравил, но възрастните безброй пъти му бяха разказвали как седнал пред огнището, зъзнейки от студ, вторачил се апатично във въздуха и отвърнал:
— Не познах гласовете им.
— А за кого ги взе?
— За други същества. Бабо, опитвала ли си вкуса на мрака?
И сега, както и едно време, Хари навлезе в гората. Само след няколко метра настъпи пълна, почти неестествена тишина. Стараеше се да не вдига фенерчето нагоре, защото щом лъчът му се плъзнеше към дърветата, сенките заприличваха на подплашени същества и се разбягваха в гъстия мрак. Изолацията в балон от светлина не му вдъхваше спокойствие, тъкмо напротив. Съзнанието, че фенерчето го превръща в най-ясно видимата фигура в гората, го караше да се чувства разголен, незащитен. Клоните на дърветата дращеха лицето му като пръстите на слепец, който се опитва да разпознае човека срещу себе си.
Следите го отведоха до поток; ромонът на водата заглушаваше ускореното му дишане. Тук следите на единия човек изчезваха, а стъпките на другия слизаха по течението на потока.
Хари продължи нататък. Потокът лъкатушеше наляво-надясно, но той не се притесняваше, че ще изгуби пътя. На връщане просто щеше да върви по следите.
В мрака се разнесе предупредителният вик на кукумявка. Циферблатът на китката му светеше в зелено и показваше, че е изминал повече от четвърт час. Време беше да се върне и да повика подкрепление с подходящи обувки, дрехи и куче, което не се страхува от лисици.
Сърцето на Хари спря.
Нещо се шмугна пред очите му. Безшумно и толкова бързо, че дори не го видя. Издаде го обаче полъхът. В снега се чу щракване на пружина и стон от дребен гризач, току-що попаднал в капан.
Хари бавно изпусна въздуха от дробовете си. Плъзна лъча от фенерчето за последен път над гората и понечи да се връща. Направи крачка и спря. Искаше му се да продължи нататък, час по-скоро да измине пътя до къщата, но послуша зова на дълга. Отново освети гората с фенерчето. Ето го. Отблясък в тъмната гора. Хари се насочи натам. Огледа се, за да запомни мястото на петнайсетина метра от потока. Приклекна. Подаваше се само острието, но нямаше нужда да разравя снега, за да се увери какво е: малка брадва. Дори по нея да бе останала кръв от кокошките, снегът вече я бе отмил. Около брадвата не се виждаха следи от стъпки. Хари насочи фенерчето към земята. Няколко метра по-нататък забеляза отсечен клон. Явно някой бе запратил брадвата натам с всичка сила.
В същия миг Хари отново изпита усещането от зала „Спектрум“, че някой го наблюдава. Инстинктивно изгаси фенерчето и мракът го покри с одеялото си. Притаи дъх и се ослуша. „Недей — заповяда си той наум, — не се поддавай на страха. Злото не е материално и не може да се вселява в живи същества. Точно обратното: злото е липса, липса на доброта. Няма от какво друго да се боиш освен от себе си.“ Натрапливото усещане обаче не си отиваше. Някой го гледаше. Или нещо. Съществата в гората. Върху част от тревата на брега на потока се процеждаше лунна светлина и Хари зърна очертанията на фигура.
Включи фенерчето и го насочи към мястото.
Оказа се тя. Издигаше се високо между дърветата, неподвижна, с втренчен поглед. Същите големи, сънливи очи като на снимката. Първо му мина през ум, че прилича на булка в бяла рокля, застанала пред олтара в гората. Блестеше под светлия лъч. Хари си пое пресекливо дъх и извади мобилния си телефон от джоба на якето. Бьорн Холм отговори след втория сигнал за свободно.
— Отцепете района — нареди Хари. Гърлото му съвсем пресъхна. — Ще повикам всички екипи.
— Какво се е случило?
— Намерих снежен човек в гората.
— И?
Хари му обясни ситуацията по-подробно.
— Не чух последното — извика Холм в слушалката. — Обхватът е слаб…
— Главата е на Силвия Утершен — повтори Хари.
В другия край на линията настъпи мълчание.
Хари помоли Холм да тръгне с екипите по следите и затвори.
После приклекна до близкото дърво, закопча палтото си догоре, изгаси фенерчето, за да пести батерията, и зачака. А почти бе успял да забрави вкуса на мрака.