Снежния човек
- Автор: Несбё Ю
- Серия: harry hole #7
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572571
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Снежния човек». Краткое содержание книги:
Осло през ноември. Паднал е първият сняг. Момче на име Юнас се събужда през нощта и открива, че майка му я няма. Поглежда през прозореца и вижда на студената лунна светлина снежния човек, който по-рано същата вечер се е появил необяснимо в двора им. А около врата на снежния човек е увит розовият шал, който детето е подарило на майка си за Коледа.
Хуле прозира връзка между заплашително писмо до него и изчезването на майката на Юнас, вероятно и на още дузина жени, потънали в неизвестност все по първи сняг. Със задълбочаването на разследването усещането му, че е пионка в ужасяваща игра, става все по-осезаемо, а убиецът създава и постоянно променя правилата.
Свиреп, напрегнат, с брилянтно развити образи и просмукана от злокоба атмосфера, „Снежния човек“ е наелектризираща творба от един от най-добрите криминални автори на нашето време.
— Да.
— С каква цел? — поинтересува се Скаре.
— Да разберем кога е излязла оттук — поясни Хари. — Какво ти говорят отпечатъците от обувки в снега, Холм?
— Не много — поклати глава криминологът. — Прекалено изпотъпкани са, а и ми трябва по-силна светлина. По двора открих няколко следи от ботушите на Ролф Утершен. Освен неговите забелязах и стъпките на друг човек, вероятно на съпругата му: водят към плевника, но там се изгубват. Да не би похитителят да я е изнесъл на ръце?
— В такъв случай щеше да има по-дълбоки следи от краката му, защото тялото ѝ би увеличило тежестта на похитителя. Жалко, че никой не е стъпил в локвата кръв.
Хари огледа с присвити очи тъмните стени, до които почти не достигаше светлина от електрическата крушка. Кучето на двора продължаваше да скимти жаловито, а полицаят вече бе започнала да ругае неудържимо.
— Излез да провериш какво става, Скаре — поръча Хари.
Скаре излезе. Хари запали фенерчето си и се приближи до стената. Зашари с длан по небоядисаните дъски.
— Какво е това… — подхвана Холм, но млъкна, когато ботушът на Хари удари стената.
Пред тях се показа звездното небе.
— Задна врата — установи старши инспекторът и се вторачи в тъмната гора и в силуетите на боровете, изпъкващи върху фона на мръсножълтия, светъл абажур на града в далечината.
Хари насочи фенерчето към снега. Конусовидният лъч веднага намери следите.
— От двама души са — заключи Хари.
— Кучето създава проблеми — съобщи Скаре с влизането си. — Не иска да търси.
— Как така не иска?
Хари проследи следите с фенерчето. Снегът отразяваше светлината, но следите се губеха в нощния мрак, зорко пазен от дърветата.
— Водачът не разбира защо кучето се държи като изплашено до смърт. Дърпа се и не иска да влезе в гората.
— Вероятно е надушило лисиците — предположи Холм. — Тук има много.
— Лисици ли? — изсумтя пренебрежително Скаре. — Такова голямо куче едва ли се страхува от лисици.
— Ако никога не е виждало лисица, миризмата му подсказва, че наблизо дебне хищник. Напълно рационално е да изпитваш страх от непознатото. Който не се бои от него, не живее дълго.
Хари усети как сърцето му се разблъска. Знаеше причината: гората, мракът. Този страх не се базираше на реална заплаха. И трябваше да го преодолее.
— До второ нареждане смятаме плевника за местопрестъпление — отсече той. — Хващайте се на работа. Аз ще проверя къде водят следите.
— Добре.
На излизане от задната врата гърлото му пресъхна. От случката бяха изминали двайсет и пет години, но тялото му все още се съпротивляваше.
Като десетгодишен гостува на дядо си и баба си в Ондалснес по време на есенната ваканция. Къщата им се намираше на склон, а над нея се извисяваха внушителните планини в местността Румсдал. Хари навлезе в гората, за да търси изчезналата крава на дядо си. Искаше да я намери пръв: преди дядо, преди всички останали. Затова тичаше като луд по възвишения с меки боровинкови храсти и брези-джуджета с причудливо прегърбени стъбла. Пътеките под краката му ту се появяваха, ту изчезваха, докато Хари бягаше все направо към хлопката, която му се причуваше между дърветата. Ето я, дрънчи някъде вдясно. Хари прескача поточе, навежда се под близкото дърво, ботушите му жвакат, когато нагазва в блато. Изведнъж руква дъжд. Момчето вижда как водният воал под облака облива с едрите си капки стръмния планински склон.
Гледката му се струва толкова красива, че първоначално не забелязва как прииждащият мрак бавно изпълзява от блатото, прокрадва се между дърветата, разтича се като черна боя от сенките на склона и се утаява в дъното на долината. Момчето гледа нагоре: там голяма птица кръжи във висините над планината. Внезапно се спъва и пада на земята по лице. Не успява да се предпази. Пред очите му се спуска мрак, носът и небцето му се пълнят с гнилия дъх на блато, смърт, разложение и тъмнина. За секунди усеща вкуса на мрака. Става на крака и открива, че светлината се е скрила и сега планината, надвиснала над него с безмълвната си тежест, му нашепва, че не знае къде е попаднал, и то от няколко часа. Хуква, макар да е изгубил единия си ботуш. Надява се съвсем скоро да зърне нещо познато, но всичко наоколо е омагьосано. Камъните са се превърнали в глави на тайнствени, израсли от земята същества; клонките на пирена — в пръсти, които шарят по прасците му; брезите-джуджета — в превиващи се от смях вещици. Те му показват накъде да върви: насам или нататък, към къщи или към гибелта; към къщата на баба или към Дупката. Неведнъж му бяха разказвали за нея. Там блатото било бездънно и вътре изчезвали добитък, хора и дори цели двуколки. Никога повече не се появявали.