Бедствие на високи токчета

— Не. Чакай. — Точно сега не биваше да си спомня какво последва, след като той си свали ризата. — Ти току-що си призна, че си крадец на бижута. Никога не произнасяй това пред другиго. Никога.

— Къде направих гаф, сладка Бренди, та да ме помислиш за глупав? — Акцентът му беше силен и многозначен по начин, който не беше чувала… освен когато се любеха. Тогава всяко слово, нашепнато в ухото й, изобилстваше от италиански тонове, а когато тялото му се движеше върху нейното, тя забравяше Чикаго, студа, сбърканите мебели, лекомислената си майка и гадния си баща, и кучия син, който беше чукал друга жена по време на годежа им. Този уикенд можеше да мине за най-готиния в живота й… а този понеделник — за най-лошия й ден изобщо.

— Не те мисля за глупав. — Само това оставаше. — А за неморален. Защо не ми каза кой си?

— Ти с какво мислеше, че си изкарвам хляба?

— Не знам. Ти си италиански граф!

Той направи гримаса.

— Да си граф вече не е това, което беше.

— Да, едва ли върви със заплата. — Какво си въобразяваше тя?

— Ти знаеше как се казвам. Изглежда, не знаеше в какво съм обвинен, но не виждах защо това трябва да ни засяга.

Чудесно. Той с нищо не беше по-различен от Алан. Прехвърляше й вината.

Роберто продължи:

— Чак когато говореше с майка си по телефона и отвори дума за работата си при Чарлс Макграт, си дадох сметка, че сме правонарушители.

— О! — Той не я изкарваше виновна. Изкарваше и двамата невинни. Колко освежаващо. — А тогава е било прекалено късно.

— Именно.

— Почакай. Това беше в събота сутрин. — Спомняше си много добре разговора с Тифани, защото непосредствено след това той дойде при нея и й предложи да останат заедно, а тя се разля върху него като горещ карамел върху сладолед.

Роберто й се усмихна, черните му очи блеснаха весело, устните му се извиха многозначително. Очевидно чакаше тя да стигне до същото заключение като него.

— Добре де, гафът вече е бил станал — неохотно си призна Бренди. — Толкова ли не можа да ми кажеш?

— И да се обадиш на Чарлс Макграт със съобщение, че напускаш? Не си познала. Освен това — той зашепна в ухото й — ми се спеше с теб.

Звучеше досущ, когато се любеха. О, не. Тя сплете пръсти и заби поглед в скута си. Трябваше да се съсредоточи.

— Виж. Не набрах смелост незабавно да кажа на госпожа Пеликан истината… — Гласът й трепна, ала тя се овладя. — Но няма да застраша изхода от делото. Когато се върнем, ще постъпим както е редно, аз ще се отведа и… ще си понеса последствията.