Пет мили

— Хей — каза Джейс, щракайки с пръсти пред лицето ми със свободната си ръка, — кажи ми истината, вместо да ме лъжеш отново.

Не беше от значение, нали? Нямаше как да свърже Елиът с Джулиет.

— Някога ме обичаше — отвърнах искрено. — След това ме напусна.

Натискът му се отпусна леко и аз се задъхах, стискайки с пръсти рамото му, докато очите ми започваха да се пълнят със сълзи.

Нещо завибрира на бедрото ми и от джоба на Джейс се чу пронизващо силно звънене.

С раздразнено изражение той извади телефона от джоба си и хвърли един бърз поглед към екрана.

— По дяволите — промърмори и отстъпи назад. Продължи да ме държи на мушка, без да отмества очи от моите.

— Не мърдай — нареди, след което плъзна пръста си по екрана и вдигна телефона до ухото си.

— Какво намери? — прогърмя гласът му, а от другата страна се дочу оживен говор. Другият човек явно имаше доста неща за казване, и ако съдех по изражението на Джейс, имах странното усещане, че гласът говореше за мен.

Изражението му премина през гневно, към заинтересовано, след което стана напълно объркано.

— Бил е той? — попита той човека от другата страна. — Благодаря ти.

Затвори и натика телефона си обратно в джоба, а очите му горяха с нещо необяснимо. Объркване, да, но имаше и нещо повече, някаква дълбоко заровена мъка, която напираше да излезе на повърхността.

В този момент знаех, че подозираше истината. Беше там, в начина, по който погледът му се спускаше към покритото ми бедро и се връщаше към очите ми. Буквално можех да видя как правеше изчисления наум и как всички парченца от пъзела си идваха на мястото. Но в същото време знаех, че си мислеше, че халюцинира. Че аз не можех да съм тя. Че тя никога не би направила нещата, които аз бях извършила. Че аз и тя изобщо не си приличахме.

— Джейс… — започнах аз, но той вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Сега е мой ред да говоря — каза сериозно, а очите му зашариха трескаво и паникьосано по тялото ми, но без значение накъде поглеждаше, винаги връщаше погледа си обратно върху бедрото ми.

Преглътнах измъчено и затворих очи за момент, усещайки душата си натежала от безпомощност, защото знаех какво следваше.

Джейс отвори уста, за да каже нещо, но я затвори отново, като златна рибка, която случайно беше изпусната извън аквариума.

С всяка минута изуменото му, диво изражение ставаше все по-отчаяно, а това ме правеше изключително тъжна.

— Преди да се влюби в теб — гласът му трепна, — спаси ли те?

Очите ми ме предадоха. Аз, момичето, което не плачеше, сега проливаше сълзи като реки, които се стичаха по лицето й. Сигурно изглеждах потресаващо.

— Джейсън — задавих се.

— Кажи ми — настоя той, с разширени, шокирани очи и треперещи ръце. — Кажи ми истината.

Не можех. Не можех да го направя.

— Направи ми татус — излъгах и преглътнах измъчено. — Така се запознахме.