Колчан, пълен със стрели

Стотицата

„Животът е игра“ — заявява А. Т. Пиърсън и по този начин обезсмъртява своята личност, без всъщност да му се налага да свърши някаква действителна работа. Макар че известният английски писател Е. М. Фостър показва повече проницателност, написвайки: Съдбата е Реферът, а надеждата — Топката, поради което аз никога няма да отбележа стотица на „Лорд“20.

Когато бях първокурсник в университета, моят съквартирант ме покани на вечеря в един спортен клуб, в който членуваше, на име „Винсънт“. Подобни институции не се различават особено в западния свят. Те винаги гъмжат от възмутително яки, пращящи от здраве и младост животни, чиято единствена цел, изглежда, е да предизвикат опозицията от някоя съседна институция на абсурдни демонстрации на физическа сила. Основните съперници на моя домакин, както ми обясни той със студентски плам, произхождаха от едно самомнително и семпло като начин на живот заведение, изкарало в дрямка лишените от светска насоченост векове в равната, сива, мочурлива провинция на Англия, картографски обозначена като Кеймбридж. Сега върховната амбиция на хора като моя домакин бе съвсем проста — в който и спорт да се стремяха да победят противниците си от тамошния университет, неколцината избраници се награждаваха със син екип — от Оксфорд с тъмносин, а за тези от Кеймбридж — светлосин. И тъй като няма друг начин за спечелване на това отличие нито в Оксфорд, нито в Кеймбридж, всяко място в отбора се завоюва със значително усърдие в оспорвана надпревара. Един състезател може да бъде избран и наистина да играе за Университета във всички други мачове на сезона, дори да представлява страната си, но ако не участва в срещата между Оксфорд и Кеймбридж, не може да каже за себе си, че е Син.

Моята история е посветена на един невероятен образ, когото срещнах същата вечер, докато похапвах като гост във „Винсънт“. Студентът, когото имам предвид, караше своята последна година в колежа. Идваше от онази част на света, която навремето все още смеехме да определяме (без да влагаме кой знае каква мисъл) като „колониите“. Беше индиец по произход и син на човек, чието име в Англия бе познато едва ли не във всеки дом и се смяташе почти за легенда, тъй като бе оглавявал отбора по крикет както на Оксфорд, така и на Индия, което означаваше, че извън пределите на Британската общност бе известен горе-долу толкова, колкото и Бейб21 Рут сред англичаните. Бащата на този млад човек бе отбелязал стотица на „Лорд“ като капитан на университетския отбор в мача срещу Кеймбридж. Всъщност след време, когато вече оглавяваше отбора на Индия срещу Англия, той бе носил с истинска гордост своя кремав пуловер с широката тъмносиня лента около врата и кръста. Синът според предвижданията на познавачите бе призван да продължи семейната традиция. Като телосложение много приличаше на баща си — висок, с издължени, тънки крайници и смолисточерни коси, а като играч на крикет — отличен батър с дясна китка и резултатен спин боулър с лява ръка. (Онези от вас, които никога не са разбирали английския, камо ли играта на крикет, може да се почувстват изкушени да попитат защо не отличен батър с дясна ръка и резултатен спин боулър с лява китка. Англичаните обаче винаги разполагат с готов отговор за подобни глупави въпроси: „Традиция, скъпо момче, традиция“.)