Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
По пътя за вкъщи не намери мъжество да й каже за решението си.
Тя целуваше очите му и продължи да го пита:
— Скъпи мой… Не скърби… Защо очите ти са печални?
Нейните ласки му бяха неприятни и в същото време ги жадуваше.
— Скъпи мой, за какво мислиш? Какво те наскърбява? — питаше го тя, приседнала върху облегалката на креслото.
— Днес получих писмо от Фриц.
— И това те опечалява?
— Да.
— Скъпи мой… — Тя го погледна уплашено. После върху устните й заигра своеобразната загадъчна усмивка. С леко движение тя отхвърли тясната ивица плат от раменете си и се притисна с разголена гръд към бузата му.
Той затвори очи.
— Кажи ми, скъпи мой — какво се е случило? В писмото имаше ли нещо печално?
— Не, само радостно…
— Защо тогава скърбиш?
Той се опита да не се поддава на настроението.
— Аз искам да замина при Фриц. Затъжих се за него. Искам да си отида у дома.
Тя прехапа устни.
— Затъжил си се за него? Нима твоят дом не е там, където съм аз?
— И все пак тъгувам.
— По Фриц.
— По всичко.
— Това значи и по глупавото личице на оная?
Той скочи.
— Какво каза?
— Че ти е тъжно за твоята добродетелна маймунка — повтори тя, като оправяше спокойно дрехата си.
— Ти не трябва да говориш така за Елсбет!
Тя не отговори нищо и продължи да се усмихва.
— Ти не трябва да говориш така.
Тя се усмихна насмешливо.
— Ако ти заминеш, и аз ще замина в отпуск. И тогава край на нашите отношения.
— Ти не трябва да говориш така…
Той стисна до болка китката на ръката й и я изгледа гневно.
— Може би ти е нужен камшик? — попита тя.
Ръката му се разтвори… И той избяга навън.
Като се върна вкъщи, Ернест се зае трескаво да нарежда вещите си. Искаше да замине с утринния влак. Нареждайки куфара, той изпусна една копринена кърпичка. Тя се разгърна и от нея падна черен кичур коса — косата на Лана.
Той поиска да го изхвърли през прозореца. Но сякаш невидима ръка го въздържа да осъществи намерението си. Ернест погледна кичура. Той излъхваше лек аромат. И отново в него се възроди споменът за греховната и блажена нощ.
— Демон — прошепна той, държейки в ръка кичура. Не можеше да се реши да изхвърли тези коси.
Като се ядоса на себе си, той затвори куфара и запрати кичура на масата. И без да се съблича, легна на леглото, опитвайки се да заспи.
Но сънят не му донесе успокоение. Като омагьосан той продължаваше да гледа кичура тъмна коса. Струваше му се, че той излъчва фосфорен блясък. Опита се да извика в паметта си Фриц и мансардата на бляновете, затвори очи… И все пак продължи да вижда пред себе си прекрасното мамещо лице и греховната усмивка…
— Аз не искам… не искам… — прошепна той и зарови глава във възглавниците. Над него продължаваха да се вият сенки… огромни призрачни сенки… Като че ли тези бегли сенки пронизваха тялото му, разкъсваха го на части… Навсякъде той виждаше страстните, пламенни очи и ароматната алена уста.
От ненавист той впиваше зъби във възглавницата, свиваше в безсилна ярост юмруци и все пак не можеше да избяга от измъчващото го видение. Най-сетне скочи от леглото и закрачи из стаята.
„Ако бих отишъл при нея“ — като мълния го прониза тази мисъл.
И веднага извика хрипкаво, проклинайки се. Но мисълта заседна в него, не го изпущаше от своя плен. Ернест помисли за насмешливата усмивка на Лана. Тя ще се усмихне, когато той се върне при нея. Но косата продължаваше да блести с фосфоресцираща светлина, мъгла изпълваше очите му, помиташе всичките му помисли освен една.
— Предател… Негодник! — изхриптя той, опитвайки се да мисли за Елсбет. Той се притисна до прозореца и простена: — Фриц… Елсбет… — И отново: — Фриц… Елсбет…
И почувства как ръцете му слабеят, как неговите уморени от безсънната нощ очи възжелаха онази, която му се усмихваше греховно… И изпълнен от страст, от презрение към себе си и ярост, той се хвърли към писалището и извади от чекмеджето кинжал…
Луната погледна иззад облак и озари с бледа светлина стаята. Ернест видя в ръцете си блестящата стомана и с горчива усмивка я запрати настрана.
— Страхливец… Страхливец… Подъл страхливец… — шепнеше той, презирайки се. — Върви сега… — И той усещаше как в него нараства ново, непознато чувство.
Сякаш гонен от някакви сили, той изскочи на улицата и хукна към Лана.
Вратата още не беше заключена. Той изтича по стълбата и влезе в квартирата — забеляза светлина в будоара. С рязко движение отдръпна портиерата. От спалнята струеше червеникава светлина. Лана лежеше на отоманката. Нейното голо тяло беше едва покрито със зеленикаво копринено покривало. Косите й бяха разпуснати и като тъкмен поток заобикаляха лицето й.