Сянката на планината

Във всеки охранителен офис и във всеки петзвезден хотел по света на стената са окачени

снимки на хора, измъкнали се, без да платят. Някои от тях зарязват паспортите си. Хората

обикновено оглеждат тази стена, за да разпознаят престъпник. За мен това беше шопинг.

Озърнах се в лобито на хотела и видях Лиса, която още седеше с приятелите си до

огромните прозорци с изглед към морето.

Реших да сваля малко уличната мръсотия от лицето и ръцете си, преди да се здрависам с

нея, и се запътих към мъжката тоалетна. Бях до вратата, когато зад мен се обади глас:

— Това на гърба ти сабя ли е, или просто се вбеси, като ме видя?

Обърнах се и видях Ранджит, изгряващия медиен магнат, красавеца атлет и

политическия активист, мъжа, за когото Карла, моята Карла, се беше омъжила. Усмихваше

се.

— Винаги се вбесявам, като те видя, Ранджит. Сбогом.

Той отново се усмихна. Усмивката му изглеждаше искрена и честна. Не се вгледах да

разбера дали наистина е така, защото мъжът, който ми се усмихваше, бе женен за Карла.

— Сбогом, Ранджит.

— Стига, сериозно! — Той се шмугна пред мен, усмивката му почти не трепна. — Току-

що приключих едно съвещание и бях тръгнал да излизам, но дяволски се радвам, че попадам

на теб.

— Попадни на някого другиго, Ранджит.

— Моля те! Моля те! Това… Това не го казвам всеки ден.

— Какво искаш?

— Има… нещо, за което отдавна ми се иска да поговорим. Огледах се за Лиса, седнала с

приятелите си. Тя вдигна очи и улови погледа ми. Кимнах й. Разбра ме и ми кимна в отговор, а после отново насочи внимание към приятелите си.

— Какво си наумил? — попитах.

Вълна от изненада обля безупречния пейзаж на фините му черти.

— Ако моментът не е подходящ…

— При нас моментът никога не е подходящ, Ранджит. Давай по същество.

— Лин… Сигурен съм, че ние можем да бъдем приятели, ако просто…

— Не си въобразявай такива за теб и за мен, Ранджит. Няма такова нещо като „ти и аз".

Ако го имаше, щях да знам.

— Говориш така, сякаш не ме харесваш, но ти изобщо не ме познаваш — отвърна.

— Сега не те харесвам, а ако те опозная, няма как да не ми опротивееш още повече.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо не ме харесваш?

— Виж, ако застанеш във фоайето и почнеш да спираш всички, които не те харесват, и да

ги питаш защо, по-добре си вземи стая, защото ще стърчиш тук цялата нощ.

— Но почакай… Това е… Не разбирам.

— Твоите амбиции подлагат Карла на риск — казах тихо. — Това не ми харесва. Не те

харесвам затова, че го правиш. Ясен ли съм?

— Точно за Карла исках да говоря с теб — каза той, изучавайки с поглед лицето ми.

— Какво за Карла?

— Искам да съм сигурен, че нищо не я застрашава, това е всичко.

— Какво да я застрашава?

Бръчки на озадачение набраздиха челото му. Той въздъхна уморено и главата му се

люшна напред.

— Дори не зная как да започна…