Сянката на планината

императорския трон — и излязоха от залата. Когато

Санджай остана сам и също се запъти към вратата, аз го заговорих:

— Санджайбай?

— А, Лин… — Той бързо се обърна. — Как беше в Гоа? Тия патлаци, дето ни ги

докара… добра работа си свършил там.

- В Гоа беше… добре.

— Но?

— Но… всъщност има две нововъведения, откакто ме нямаше. Велоубийците и

афганците. Какво става?

Гневни сенки надвиснаха над лицето му, а устните му се присвиха. Той се наведе към

мен и зашепна:

— Виж какво, Лин, не бъркай своята полезност със стойност. Пратих теб за патлаците в

Гоа, защото всичките ми по-качествени хора там ги знаят добре. И да съм сигурен, че няма

да спипат някого от тях, ако работата не мине както трябва. Ясно ли е?

— Извикал си ме тук, за да ми кажеш това?

— Не съм те викал на заседанието и не аз позволих да присъстваш. Не бих постъпил

така. И това не ми хареса. Никак не ми хареса. Тарик те повика. Тарик настоя да останеш.

Обърнахме се едновременно и погледнахме момчето.

— Имаш ли време, Лин? — попита Тарик тихо, но твърдо. Това не беше молба.

— Е — заговори Санджай по-високо и ме тупна по рамото. — Аз ще тръгвам. Не знам

защо се върна, Лин. Аз… Аз обичам Гоа, бе! На твое място, пич, щях да зачезна и да остана

на плажа завинаги. Нямаше да те виня, ако бе постъпил така.

И излезе от заседателната зала. Отново седнах до Тарик. Бях ядосан и ми трябваше

време, за да го погледна в безизразните очи. Измина цяла минута в мълчание, изпълнено

само с бавно дишане.

— Няма ли да попиташ? — заговори с отпаднала усмивка най-сетне Тарик.

— За какво да те питам, Тарик?

— Защо те извиках днес на заседанието на Съвета.

— Предполагам, че рано или късно ще стигнеш до това — усмихнах му се и аз.

Тарик сякаш го досмеша, но запази строгото си самообладание.

— Знаеш ли, Лин, това е едно от качествата, които чичо ми най-много харесваше у теб

— каза той. — Дълбоко от душата си неведнъж ми е казвал, че ти си повече иншаллах от

всички нас, ако м' разбираш.

Не отговорих. Предположих, че употребата на арабското иншаллах — „ако рече Господ"

или „волята Божия" — означава, че то" ме смята за фаталист.

Не беше вярно. Аз не задавах въпроси за извършваното от нас, защото не ми пукаше. Бях

загрижен за хората — за някои хора, ала за другото не ми дремеше. Не ме интересуваше

какво се случва с мен през годините, след като избягах от затвора. Бъдещето винаги гореше

като огън, а миналото все още тънеше в мрак.

— Когато чичо ми почина — продължи Тарик, — всички постъпихме според указанията

в завещанието му и поделихме огромното му имущество.

— Спомням си.

— Както знаеш, аз самият получих тази къща и значителна сума пари.

Огледах се за Назир. Старият войник все така се въсеше, свиреп и невъзмутим, но едната